— Мъж ли беше, или жена?
— Стара жена, комисерийо.
Айша! Побягна, като дори забрави да каже довиждане на Алиота.
Айша, седнала пред къщата си, плачеше разстроено. Не, Карима и Франсоа не бяха идвали, но причината, заради която му се беше обадила, беше друга. Надигна се и го покани да влезе. Стаята й беше обърната наопаки, бяха разпорили дори матрака. Дали бяха взели спестовната книжка на приносител? Успокоителният отговор на Айша беше, че нея не я бяха намерили.
На горния етаж, където живееше Карима, беше още по-зле. От пода бяха изтръгнати няколко плочки, а една играчка на Франсоа, някакво пластмасово камионче, беше на парчета. Снимките вече ги нямаше, включително тези, които разкриваха прелестите на Карима. Слава богу, че комисарят беше отнесъл няколко от тях. Трябва обаче да са вдигали заплашителен шум, а Айша къде ли е била избягала през това време? Старата жена му обясни, че не е била избягала, а предния ден отишла да навести приятелката си в Монтелуза. Тъй като позакъсняла, останала да спи там. Голям късмет, защото, ако я бяха намерили вкъщи, със сигурност щяха да я заколят. Трябва да са имали ключове, защото двете врати не бяха разбити. Разбира се, дошли са само за да откраднат снимките, искали са да изчезне дори споменът за това как е изглеждала Карима.
Монталбано каза на старицата да си приготви нещата, а той лично щеше да я придружи до приятелката й в Монтелуза. По-благоразумно щеше да е да остане няколко дни при нея.
Айша се съгласи неохотно. Комисарят й показа със знаци, че докато тя се подготвя, той ще отскочи до най-близкия магазин за тютюневи изделия, което е въпрос на десет минути.
Малко преди магазинчето за цигари, пред началното училище на Виласета, се беше струпало гръмогласно множество от ръкомахащи майки и плачещи деца. Двамата общински охранители от Вигата, изпратени във Виласета, които Монталбано познаваше, се намираха под обсада. Продължи, купи си цигари, но на връщане любопитството му се оказа твърде силно и той авторитетно си проби път към тях, оглушен от виковете на протестиращите.
— И вас ли ви обезпокоиха заради тази щуротия? — попита го смаяно единият от охранителите.
— Не, тук съм случайно. Какво става?
Майките, които бяха чули въпроса му, отговориха в хор, но резултатът беше такъв, че комисарят не разбра нищо.
— Тишина! — извика той.
Майките млъкнаха, но децата, изплашени, започнаха да реват още по-силно.
— Комисарю, това е смешна работа — каза му охранителят, с когото говори преди малко. — Изглежда, че вчера сутринта се е появило някакво детенце, което напада идващите на училище, краде им закуските и бяга. Тази сутрин отново го е направило.
— Погледнете тук, погледнете тук — намеси се една майка, показвайки на Монталбано детето си, чиито очи бяха подути от ударите. — Синът ми не е искал да му даде закуската си и той го натупал. Наранил го е!
Комисарят се наведе и погали детето по главата.
— Как се казваш?
— Антонио — отговори момченцето, гордо, че е било избрано сред другите.
— Ти познаваш ли го този, който ти открадна закуската?
— Не, господине.
— Има ли някой, който да го е разпознал? — попита комисарят на висок глас.
Чу се хорово „не“.
Монталбано се наведе на височината на Антонио:
— Какво ти каза, за да разбереш, че иска закуската ти?
— Говореше странно. Не го разбирах. Тогава ми издърпа раничката и я отвори. Поисках да си я взема обратно, но той ме удари два пъти, грабна ми закуската и избяга.
— Продължавайте с разследването — нареди Монталбано на двамата охранители, като по чудо успя да остане сериозен.
В епохата на мюсюлманите в Сицилия, когато Монтелуза се е казвала Керкент, арабите си били построили в покрайнините на селището квартал, в който всички те живеели заедно. Когато мюсюлманите избягали след разгрома, в техните къщи се настанили хората от Монтелуза, а името на квартала „сицилианизирали“ в Рабату. През втората половина на двайсети век една гигантска вълна от кал го беше погълнала. Малкото оцелели къщи били повредени, изкривени и пазели някакво абсурдно равновесие. Арабите, които този път се били върнали в ролята на бедняци, започнали пак да ги обитават, поставяйки на мястото на керемидите ламаринени листове, а на мястото на зиданите стени — стени от картон.
Монталбано придружи дотам Айша с нейната мизерна бохча. Старицата, все така продължавайки да го нарича „чичо“, поиска да го прегърне и целуне.