Беше три часът следобед и червата на Монталбано, който все още не беше намерил време да яде, се бунтуваха от глад. Отиде в гостилницата „Сан Калоджеро“ и се настани:
— Остана ли нещо за ядене?
— За вас винаги.
Точно в този момент си спомни за Ливия. Напълно му беше изхвръкнала от ума. Втурна се към телефона, докато трескаво търсеше наум някакво оправдание: Ливия беше казала, че ще пристигне на обяд. Сигурно беше бясна.
— Ливия, любов моя!
— Току-що дойдох, Салво. Самолетът излетя с два часа закъснение, не ни дадоха никакво обяснение за това. Тревожеше ли се, любов моя?
— Разбира се, че се тревожех — излъга без никакъв срам Монталбано с оглед на това, че обстоятелствата работеха в негова полза. — Обаждах се вкъщи на всеки петнайсет минути и никой не ми отговаряше. Преди малко реших да позвъня и на летище „Пунта Раизи“ и оттам ми казаха, че самолетът е пристигнал с два часа закъснение. Така най-накрая се успокоих.
— Прости ми, любов моя, но вината не е моя. Кога ще си дойдеш?
— Ливия, за съжаление, не мога веднага. На събрание съм в Монтелуза и ще ми трябва със сигурност поне още час. След това веднага съм при теб. Ах, слушай: тази вечер сме поканени на вечеря у началника на полицията.
— Но аз не съм си взела никакви подходящи дрехи!
— Ще идеш по дънки. Виж във фурната или в хладилника, сигурно Аделина е приготвила нещо.
— Ама не, ще те чакам да хапнем заедно.
— Вече свърших тази работа, изядох един сандвич. Не съм гладен. До скоро.
Върна се да седне на масата, където вече го очакваха половин кило пържени хрупкави барбуни.
Ливия си беше легнала, леко уморена от пътуването. Монталбано се съблече и се мушна до нея. Целунаха се, но изведнъж тя се отмести и започна да го души.
— Миришеш на пържено.
— Разбира се. Представяш ли си, цял час стоях в магазинче за пържени ястия, за да разпитвам някакъв.
Любиха се бавно и спокойно, знаейки, че имат на разположение всичкото време, което им е нужно. След това седнаха в леглото, облегнали гърбове на възглавниците, и Монталбано й разказа за убийството на Лапекора. Мислейки, че ще я развесели, не пропусна да й каже, че беше накарал да задържат двете Пичирило, майка и дъщеря, които много държаха на своята почтеност. Разказа й дори как беше купил бутилка вино за счетоводителя Куликия, който бе загубил своята, тъй като се беше изтърколила при мъртвия. Вместо да започне да се смее, както той очакваше, Ливия го погледна студено:
— Гадняр.
— Моля? — попита Монталбано със самоувереност, достойна за английски лорд.
— Гадняр и женомразец. Плюеш онези злощастни жени, а на счетоводителя, който не се колебае да пътува нагоре-надолу в асансьора с мъртвеца, купуваш бутилка вино. Кажи ми, не е ли това постъпка на малоумник.
— Хайде, Ливия, не го приемай така.
Но всъщност Ливия продължи да го приема все така. Вече беше станало шест часът, когато успя да я укроти. За да я разсее, й разказа историята за момченцето от Виласета, което крадеше закуските на децата като него.
Дори сега Ливия не се засмя. Напротив, изглежда, се натъжи.
— Какво има? Какво пак казах? Отново ли сгреших?
— Не, но се замислих за горкичкото дете.
— Това, което е било набито ли?
— За другото. Трябва наистина да е много изгладняло и отчаяно. Каза, че не говорело италиански? Може би е син на човек, който не е от страна от Европейската общност, а те нямат пари за храна. Или може би е изоставено.
— Господи! — каза Монталбано, поразен от разкритието, извиквайки толкова силно, че Ливия подскочи.
— Какво те прихваща?
— Господи! — повтори комисарят с облещени очи.
— Ама какво казах? — попита го разтревожено Ливия.
Монталбано не й отговори, както си беше гол, се втурна към телефона.
— Катарела, махай се оттам и незабавно ме прехвърли на Фацио. Фацио? Най-много след час ви искам всички, казвам всички, в полицейското управление. Не трябва да липсва никой или ще вдигна голяма гюрултия.
Затвори и набра друг номер.
— Господин началник? Монталбано съм. Срамувам се да ви го кажа, но тази вечер не мога да дойда. Не, не е свързано с Ливия. Служебен е въпросът, ще ви докладвам по-късно. Утре на обяд? Да, разбира се. И ме извинете пред госпожата.