Ливия беше станала и се опитваше да разбере защо думите й бяха предизвикали такава неовладяна реакция у него.
Вместо отговор Монталбано се хвърли в леглото и я повлече със себе си. Неговите намерения бяха твърде ясни.
— Ама не каза ли, че след час трябва да бъдеш в полицейското управление?
— Четвърт час повече или по-малко, какво значение има?
В кабинета на Монталбано, естествено — неголям, се бяха наблъскали Ауджело, Фацио, Торторела, Гало, Джермана, Галуцо и Грасо, който беше започнал работа в полицейското управление преди по-малко от месец. Катарела се беше опрял на касата на вратата, като надаваше ухо и към телефонната централа. Монталбано беше взел със себе си Ливия въпреки съпротивата й.
— За какво да идвам и аз?
— Повярвай ми, може да се окажеш много полезна.
Без обаче да й даде никакво обяснение.
В най-дълбоко мълчание комисарят начерта недодялана, но достатъчно точна топографска карта, която показа на присъстващите.
— Това е къщурката на улица „Гарибалди“ във Виласета. В момента е необитаема. Отзад има зеленчукова градина…
Продължи, обяснявайки им всеки детайл, близките къщи, кръстопътищата, пресечните точки на пътеките. Беше запечатал всичко това в съзнанието си, прекарвайки следобеда сам в стаята на Карима. С изключение на Катарела, който щеше да остане на пост, всички бяха ангажирани в операцията, като на всеки от тях посочи върху картата мястото, което трябваше да заеме. Заповяда да стигнат до мястото на действието поотделно, без никакви сирени, униформи, дори полицейски коли, по никакъв начин не трябваше да бият на очи. Ако някой искаше да отиде със собствената си кола, трябваше да я остави поне на половин километър от къщата. Можеха да вземат със себе си каквото поискат — сандвичи, кафе, бира, защото вероятно работата щеше да се проточи, може би трябваше да останат притаени през цялата нощ, но дори и тогава резултатът нямаше да е сигурен, тъй като бе твърде вероятно онзи, когото трябваше да хванат, да не се появи наоколо. Запалването на уличните лампи щеше да отбележи началото на операцията.
— Оръжия? — попита Ауджело.
— Оръжия? Какви оръжия? — изуми се за миг Монталбано.
— Хъм, не знам, тъй като работата ми изглежда сериозна, мислех…
— Ама кого трябва да хванем? — намеси се Фацио.
— Един крадец на закуски.
Всички в стаята затаиха дъх. По челото на Ауджело изби пот.
„От една година му повтарям да се прегледа“ — помисли си той.
Нощта беше спокойна, осветена от луната и неподвижна заради липсата на вятър. В очите на Монталбано тя имаше само един недостатък: изглеждаше все едно никога не иска да свърши, всяка минута по някакъв загадъчен начин се разширяваше и увеличаваше с други пет. Под светлината на запалката Ливия сложи един изтърбушен матрак върху пружината, легна и полека-лека се унесе в сън. Сега спеше като къпана.
Комисарят, седнал на стол близо до прозореца, който гледаше към задния двор, можеше ясно да види зеленчуковата градина и полето зад нея. От тази страна трябваше да се намират Фацио и Грасо, но колкото и да напрягаше погледа си, дори помен нямаше от двамата, скрити сред бадемовите дръвчета. Чувстваше се удовлетворен от професионализма на своите хора: бяха се постарали, след като им обясни, че може би детето е синът на Карима, Франсоа. Дръпна от четирийсетата цигара и под светлинката й погледна часовника: беше четири без двайсет. Реши да изчака още половин час, а после щеше да каже на хората си да се разотиват по домовете си. Точно тогава забеляза много леко движение точно там, където зеленчуковата градина свършваше и започваше полето, някакво моментно изчезване на отражението на лунната светлина върху сламата и пожълтелите храсти. Не можеше да е Фацио, нито Грасо, защото комисарят беше поискал нарочно да оставят тази зона неохраняема, за да улесни детето, да му подскаже някакъв вход. Движението, или каквото беше, се повтори още веднъж, а Монталбано различи малката тъмна фигурка, която бавно напредваше. Нямаше никакво съмнение, че това е детенцето.
Внимателно се спусна към Ливия, като се ориентира по дишането й къде се намира.
— Събуди се, идва.
Върна се към прозореца, а Ливия застана веднага до него. Монталбано започна да й шепти на ухото:
— Веднага щом го хванат, тичай долу. Ще бъде изплашено до смърт, но с жена до себе си вероятно ще се почувства по-спокойно. Погали го, целуни го, кажи му каквото искаш.