— Има ли някакви новини?
— Нищо, на което да се погледне сериозно, комисерийо. Запалили са гаражите на Себастиано ло Монако, пожарникарите огнеборци са отишли и са загасили пожара. Петте коли, които са били в гаражите, са изгорели. После, стреляли са по един, който по собствено име се казва точно Филипо Куарантино, но са го сбъркали и са нацелили прозореца, на който обитава госпожа Саверия Пицуто, която от обзелата я уплаха е трябвало да отиде в болницата. След това, станал е още един палеж, със сигурност предумишлен, пожар с огън. Всъщност, комисерийо, щуротии, подигравки, неща без важност.
— Кой е в полицейското управление?
— Никой, комисерийо. Всички са навън заради тези работи.
Влезе в своя кабинет. Върху бюрото му имаше пакет, завит в хартия от сладкарница „Пипитоне“. Отвори го. Каноли, бухти с крем и сусамки.
— Катаре!
— На вашите заповеди, комисерийо.
— Кой е сложил тук тези сладкиши?
— Господин Ауджело. Каза, че ги е купил за малкото детенце от тази нощ.
Колко беше станал внимателен и грижовен към изоставеното дете господин Мими Ауджело! Надява се на още един поглед от Ливия!
Телефонът звънна.
— Комисерийо? Господин съдебният следовател Ло Бианко е, който каза, че иска да ви говори с вас.
— Прехвърли ми го.
Съдебният следовател Ло Бианко преди петнайсет дни беше изпратил на комисаря като подарък първия том от седемстотин страници с произведението, на което се беше посветил от години: „Животът и делото на Риналдо и Антонио ло Бианко, заклети учители в Университета на Акрагент по времето на крал Мартин I Млади (1402–1409)“, които си беше наумил, че са негови предци. Монталбано беше прелистил книгата в една от безсънните си нощи.
— Хей, Катаре, ще ми прехвърлиш ли съдебния следовател?
— Факт е, комисерийо, че не мога да ви го прехвърля, защото той като личност е лично тук.
Ругаейки всички светци, Монталбано се втурна и покани съдебния следовател да влезе, като му се извини. Съвестта на комисаря не беше чиста пред него, защото му се беше обаждал само веднъж за убийството на Лапекора и после буквално беше забравил за неговото съществуване. Той сигурно беше дошъл да му натрие сол на главата.
— Само да ви поздравя, скъпи ми комисарю. Минавах оттук на път към майка ми, която е в къщата на приятели в Дуруели. Казах си, все пак защо да не опитам? И се оказах късметлия, тъй като ви открих.
„И какво искаш от мен?“ — запита се Монталбано. Но от изпълнения с надежда поглед на другия не му трябваше много, за да разбере.
— Знаете ли, господин съдебен следовател? Прекарвам безсънни нощи.
— Ах, така ли? Защо?
— За да чета вашата книга. По-увлекателна е от криминален роман, а пък и толкова богата на детайли!
Смъртоносна скука: само дати, дати, дати, имена, имена, имена. Само за сравнение — влаковото разписание беше по-богато на измислици и изненади.
Спомни си за една случка, описана от съдебния следовател, в която, когато Антонио ло Бианко, отивайки в Кастроджовани във връзка с някаква дипломатическа мисия, паднал от коня и си счупил крака. На този незначителен факт съдебният следовател беше посветил двайсет и две страници, маниакално подробни. За да му покаже, че наистина е прочел книгата, Монталбано непредпазливо го цитира.
И съдебният следовател се задържа при него два часа, допълвайки и други детайли — колкото излишни, толкова и подробни. Накрая, когато реши да се сбогува с комисаря, него вече започваше да го боли главата.
— А, слушай, скъпи приятелю, не забравяй да ме осведомяваш за престъплението Лакапра10.
Пристигна в Маринела, но нито Ливия, нито Франсоа бяха у дома. Видя ги на брега на морето — Ливия с бански, а момченцето по гащички. Бяха направили огромен пясъчен замък. Смееха се, говореха си. Разбира се, на френски, който Ливия знаеше както италианския. Впрочем тя знаеше и английски. Дори немски, ако трябва да изредим всички. Невежата в къщата беше той, който знаеше пет думи на кръст от френския, научени в училище. Приготви масата, в хладилника намери макарони на фурна и ролетата от предния ден. Сложи ги във фурната да се подгряват на бавен огън. Бързо се съблече, обу си банския и отиде при двамата. Първото нещо, което забеляза, бяха кофичката, лопатката, греблото и формичките с рибки и звезди. Естествено, той нямаше такива вкъщи, а Ливия не би могла да ги е купила, защото беше неделя. На плажа освен тях тримата нямаше жива душа.
10
Вместо Лапекора. Съдебният следовател обърква фамилията на убития Лапекора, която означава „овцата“, с Лакапра, която означава „козата“. — Б.пр.