— А тези?
— Тези какво?
— Лопатката, кофичката…
— Ауджело ни ги донесе тази сутрин. Колко е мил! Били на неговия племенник, който миналата година…
Не искаше да слуша повече. Ядосан, се хвърли в морето.
Влязоха у дома и Ливия забеляза пълната със сладкиши кутия.
— Защо си ги купил? Не знаеш ли, че сладкишите могат да навредят на децата?
— Аз го знам, но твоят приятел Ауджело не го знае. Той ги е купил. А сега ги изяжте, ти и Франсоа.
— Между другото, обади се твоята приятелка Ингрид, шведката.
Атака, отбиване на удара, контраатака. А пък и защо това „между другото“?
Тези двамата се харесваха. Беше ясно. Нещата бяха започнали предишната година, когато Мими развежда Ливия цял ден напред-назад. И продължаваха. Какво ли правеха, когато него го нямаше? Разменяха ли си погледи, усмивчици, комплименти?
Започнаха да се хранят с Ливия и Франсоа, които от време на време разговаряха полугласно, като съучастници, затворени в някаква невидима сфера, от която Монталбано беше напълно изключен. Хубавото ястие обаче не му позволяваше да се ядоса, както би искал.
— Отлично е това brusciuluni — каза той.
Ливия подскочи, а лъжицата й остана да виси някъде по средата.
— Какво каза?
— Роле с месо.
— Почти се изплаших. Имате едни такива думи в Сицилия…
— И в Лигурия не се шегувате. Между другото, самолетът ти в колко часа излита? Мисля, че ще мога да те закарам с колата.
— Ах, бях забравила. Отказах резервацията и се обадих на Адриана, моята колежка, тя ще ме замести. Ще остана още няколко дни. Помислих си, че ако не бях аз, ти на кого щеше да оставиш Франсоа?
Лошото предчувствие от сутринта, когато ги видя, че спят прегърнати, започваше да се усилва. Кой ли щеше да ги откъсне един от друг?
— Изглеждаш ми разочарован, раздразнен, не знам какво.
— Аз?! Ама какво говориш, Ливия!
Веднага щом се нахрани, очите на момченцето започнаха да се притварят, спеше му се, изглежда, все още беше твърде измъчено. Ливия го занесе в спалнята, съблече го и го сложи да си легне.
— Каза ми нещо — каза тя, оставяйки вратата наполовина отворена.
— Разкажи ми.
— В един момент, докато правехме пясъчния замък, ме попита дали мисля, че майка му ще се върне. Отговорих му, че не знам нищо за цялата тази история, но съм сигурна, че един ден майка му ще се появи, за да си го вземе. Направи гримаса и аз не добавих нищо друго. След малко пак се върна към темата, каза ми, че не се надява на това завръщане. Не продължи разговора. Това дете има някаква черна сянка в съзнанието си за нещо ужасяващо. След това изведнъж заговори отново. Разказа ми, че онази сутрин майка му дошла тичешком, изплашена. Казала му, че трябва да тръгват. Запътили се към центъра на Виласета, трябвало да вземат някакъв рейс, така му казала майка му.
— Закъде?
— Не знае. Докато чакали, спряла кола, която то познавало добре, защото била тази на лошия човек, който няколко пъти бил налагал майка му. Фахрид.
— Как го каза?
— Фахрид.
— Сигурна ли си?
— Повече от сигурна. Дори ми уточни, че се пише с х между а и р.
И така, скъпият племенник на господин Лапекора, собственикът на сивото беемве металик, беше с арабско име.
— Продължавай.
— Този Фахрид слязъл и хванал за ръката Карима, защото искал да я принуди да се качи в колата му. Жената оказала съпротива и извикала на Франсоа да бяга. Мъничето побягнало, Фахрид бил твърде зает с Карима и трябвало да избере кого да задържи. Франсоа се скрил, уплашен до смърт. Не посмял да се върне при тази, която той наричаше баба.
— Айша.
— За да преживява, подтикнат от глада, крадял закуските на децата. Нощем се доближавал до къщата, но като я виждал в тъмното, се опасявал, че Фахрид се е притаил и го чака. Спял на открито, страхувайки се, че е преследван. Миналата сутрин не могъл повече да издържи, искал на всяка цена да се върне у дома. Ето защо се е приближил толкова.
Монталбано остана мълчалив.
— И така, какво мислиш?
— Че у дома си имаме сираче.
Ливия пребледня, а гласът й се разтрепери.
— Защо мислиш така?
— Ще ти обясня каква мисъл се оформи в главата ми на основата и на това, което ти сега ми разказа за цялата тази история. И така, преди около пет години тази красива и привлекателна тунизийка идва по нашия край с много малкото си дете. Търси си работа като сервитьорка и я намира лесно, защото при поискване предлага и прелестите си на възрастни мъже. Така се запознава с Лапекора. Но в един момент в живота й нахълтва този Фахрид, който може би е сводник. Казано накратко, Фахрид измисля плана да бъде принуден Лапекора да поднови дейността на старата си фирма за внос-износ, за да я използва като параван, за прикритие на някакъв съмнителен трафик, нямам представа дали на наркотици, или за проституция. Лапекора, който дълбоко в душата си е честен човек, се изплашва, защото предугажда нещо и се опитва да излезе от трудната ситуация с доста наивни средства. Представи си: пише анонимни писма до съпругата си срещу себе си. Така нещата продължават, но изведнъж, не знам по какви причини, Фахрид е принуден да се оттегли. Но на този етап трябва да премахне Лапекора. Прави така, че Карима да прекара нощта в дома на Лапекора, скрита в кабинета му. Съпругата на Лапекора на следващия ден трябва да отиде във Фиака, където живее болната й сестра. Кой знае, може би преди това Карима е накарала Лапекора да си представи луди съвкупления върху брачното ложе в отсъствието на съпругата му. Рано на следващата сутрин, когато госпожа Лапекора е излязла, Карима е отворила вратата на Фахрид, който е влязъл и е убил стареца. Може би Лапекора се е опитал да избяга, ето защо е бил намерен в асансьора. Освен ако — от това, което току-що ми каза — Карима не е трябвало да знае за ужасните намерения на Фахрид. Когато е видяла, че нейният съучастник е намушкал с ножа Лапекора, е избягала. Но не е отишла далече, Фахрид я е открил и я отвлякъл. Затова със сигурност я е убил, за да не проговори. Доказателство за това е връщането му в къщата на Карима, за да заличи следите от всичките й снимки, тъй като не е искал тя да бъде идентифицирана.