Фацио дълго го гледа, без да каже нищо. След това проговори.
— Комисарю, денят е ведър и въпреки това сте нервен.
Какво става?
— Това си е моя работа.
Собственикът на дюкяна за ядки и семки, в който Монталбано обикновено пазаруваше, беше измислил гениална система, за да заобиколи задължителното затваряне на магазина в неделя: пред спуснатите му кепенци беше сложил себе си и много добре заредената си сергия.
— Имам американски фъстъци, току-що изпечени, топли-топли — съобщи му дюкянджията.
А комисарят му каза да добави двайсетина в кесията, в която вече имаше леблебия и тиквени семки.
Този път продължи по-дълго от обикновено, чак след залеза, предъвкващата си самотна разходка до края на източния кей.
— Това дете е много интелигентно! — каза възбудено Ливия веднага щом видя Монталбано да влиза вкъщи. — Само преди три часа му обясних как се играе на дама и, гледай, вече ме победи една игра, а и тази е на път да ме бие.
Комисарят остана прав до тях, за да изгледа последните ходове в играта им. Ливия сбърка ужасно и Франсоа й грабна двете оцелели дами. Съзнателно или не, Ливия беше поискала момченцето да победи, но ако на мястото на Франсоа беше той, дори умряла нямаше да му даде възможността да я победи. Веднъж беше стигнала до низостта да се престори, че внезапно й е прилошало, благодарение на което бутна фигурите на земята.
— Гладен ли си?
— Мога да почакам, ако искаш — отговори й комисарят, съгласявайки се с подразбиращото се искане да закъснеят с вечерята.
— С удоволствие ще си направим една разходчица.
Тя и Франсоа, естествено, хипотезата, че той може да се присламчи към тях, изобщо не й беше минала през главата.
Монталбано приготви масата, подреди всичко по нея и когато приключи, отиде в кухнята, за да види какво беше сготвила Ливия. Нищо, арктическа пустота, съдовете и чиниите блестяха непокътнати. Увлечена в грижите по Франсоа, дори не беше помислила за вечерята. Монталбано направи колкото бърза, толкова и тъжна инвентаризация: за предястие можеше да спретне малко макарони със зехтин и чесън; за второ щеше да се оправи със солени сардини, маслини, кашкавал и риба тон от консерва. Най-лошото обаче щеше да се случи на следващия ден, когато Аделина, идвайки, за да почисти къщата и да сготви, щеше да завари Ливия с детето. Двете жени не си допадаха. Заради някои забележки на Ливия веднъж Аделина внезапно беше зарязала всичко по средата и беше изчезнала, за да се върне едва когато беше сигурна, че нейната съперница е отпътувала отново на стотици километри разстояние.
Беше време за новинарската емисия и той пусна телевизора на канала на „Телевигата“. На екрана се появи лицето с уста като кокоше дупе на Пипо Рагонезе, коментатора. Тръгна да сменя канала, когато първите думи на Рагонезе го вцепениха.
— Какво се случва в полицейското управление във Вигата? — попита коментаторът себе си и Вселената така, че тонът, който е използвал Торквемада12 в най-добрите си моменти, би прозвучал като тона на някого, който просто разказва виц.
Продължи, твърдейки, че според него Вигата вече можеше да се побратими с Чикаго от времето на Сухия режим: престрелки, кражби, умишлени палежи, животът и свободата на обикновения честен гражданин са поставени непрекъснато в опасност. А телевизионните зрители знаеха ли на какво се е посветил в разгара на тази трагична ситуация превъзходният комисар Монталбано? Въпросителният знак беше подчертан с такава сила, че на комисаря направо му се стори, че го вижда да се показва отпечатан върху устата като кокоше дупе на коментатора. Рагонезе, поемайки си дъх, за да може да изрази както трябва учудването и възмущението си, процеди през зъби:
— На го-лям лов на кра-дец на за-кус-ки!
Господин комисарят не беше отишъл сам, а беше завел със себе си и своите хора, оставяйки в полицейското управление само един неподготвен телефонист. А откъде той, Рагонезе, разбрал за тази случка, може би комична, но със сигурност трагична? Наложило се да говори със заместник-комисар Ауджело, за да получи някакво сведение, потърсил го по телефона, но телефонистът му дал този нечуван отговор. Най-напред помислил, че това е някаква неуместна шега, естествено, и продължил да настоява, разбирайки най-накрая, че не става дума за подигравчийски номер, а за невероятната истина. Даваха ли си сметка драгите зрители от Вигата в какви ръце се намираха?
12
Томас де Торквемада (1420–1498) — първият велик инквизитор на Испанската инквизиция. — Б.пр.