— Защото госпожа Палмизано-Лапекора — обясни частният охранител — го каза вчера вечерта на моята съпруга, тъй като двете жени си общуват.
— Имат ли деца?
— Един син. Лекар е. Но живее далече от Вигата.
— Лапекора какъв занаят упражняваше?
— Търговец. Има офис на „Салита Гранет“ номер двайсет и осем. Но през последните години ходеше само три пъти в седмицата в него — в понеделник, сряда и петък, тъй като му беше минал меракът да работи. Беше понатрупал някоя пара настрана и не зависеше от никого.
— Вие сте златна мина, господин Козентино.
Частният охранител застана отново в поза „мирно“.
В този момент дойде някаква жена, около петдесетгодишна, краката й изглеждаха като дънери. Беше се натоварила с препълнени найлонови торби.
— Направих си пазара! — обяви тя, поглеждайки свирепо комисаря и частния охранител.
— Радвам се за вас — каза Монталбано.
— Но аз не, ясно ли е? Защото сега трябва да се качвам по стълбите до шестия етаж. Кога ще откарате мъртвеца? — И след като още веднъж изпепели с поглед двамата мъже, започна уморителното си изкачване. Издишаше през ноздрите си като побеснял бик.
— Тази жена е ужасна, господин комисарю. Казва се Гаетана Пина. Живее в съседния до моя апартамент и не минава ден, без да подхване някоя кавга със съпругата ми, която, тъй като е истинска дама, не й обръща внимание, но тогава онази започва да вдига още по-голяма врява, и то най-вече когато трябва да си наваксам съня, пропуснат по време на работа.
Дръжката на ножа, която стърчеше между плешките на господин Лапекора, беше износена, едно твърде често срещано домакинско пособие.
— Според вас кога са го убили? — попита комисарят доктор Паскуано.
— Приблизително между седем и осем тази сутрин, но впоследствие ще бъда по-точен.
Пристигна Якомуци с хората си от криминологията и започнаха да правят обстоен оглед на мястото.
Монталбано излезе през входната врата, навън духаше вятър, но небето въпреки това си оставаше покрито с облаци. Улицата беше много къса, само с два магазина един срещу друг. От лявата страна беше магазинчето за плодове и зеленчуци, зад тезгяха му седеше много мършав мъж, а едно от дебелите стъкла на очилата му беше пукнато.
— Добър ден, аз съм комисар Монталбано. Тази сутрин случайно да сте видели господин Лапекора да влиза или да излиза през входната врата?
Хърбавият мъж се засмя и не отговори.
— Чухте ли въпроса ми? — каза комисарят, леко ядосан.
— За чуване — го чух — каза продавачът. — Но с виждането е цяло нещастие. Дори танк да беше излязъл през тази врата, нямаше да съм в състояние да го видя.
От дясната страна пък беше продавачът на риба с двама клиенти. Комисарят ги изчака да излязат и на свой ред влезе.
— Добър ден, Лоло.
— Добър ден, комисарю. Имам много пресни мурмури.
— Лоло, не съм тук, за да купувам риба.
— Дошли сте заради мъртвия.
— Да.
— Как е умрял Лапекора?
— Наръган е с нож в гърба.
Лоло го погледна със зяпнала уста.
— Лапекора убит?
— Защо се учудваш толкова?
— Ама кой ли може да е мислил лошото на господин Лапекора? Той беше голям джентълмен. Щура работа.
— Ти сутринта видя ли го?
— Не, господине.
— В колко часа отвори?
— В шест и половина. Хъм, сетих се, че на ъгъла на улицата видях госпожа Антониета, съпругата му, която тичаше.
— Бързала е да хване рейса за Фиака.
Монталбано заключи, че е имало много възможности Лапекора да бъде убит, докато е вземал асансьора, за да излезе от вкъщи.
Доктор Паскуано откара мъртвия за аутопсия в Монтелуза, а Якомуци загуби още малко време, за да напълни три найлонови пликчета с фас от цигара, малко прах и някакво дървено късче.
— Ще те държа в течение.
Монталбано влезе в асансьора, кимна на частния охранител, който през цялото време не беше помръднал дори сантиметър, да се качва и той. Козентино, изглежда, се колебаеше.
— Какъв е проблемът?
— Все още има кръв по пода.
— И какво от това? Внимавайте само да не си изцапате подметките, или искате да се качвате пеша до шестия етаж?
2
— Заповядайте, настанявайте се — каза радостно госпожа Козентино, една мустаката топка, от която се излъчваше неустоима симпатия.