„Какво лошо съм направил, за да ми се мотае из краката Катарела?“ — запита се горчиво комисарят, докато сменяше канала.
По „Свободна мрежа“ показваха картини от Мадзара и церемонията по погребението на тунизийския моряк, застрелян на палубата на риболовния кораб „Сантопадре“. След края на репортажа говорителят коментира нещастното стечение на обстоятелствата при трагично загиналия тунизиец, за когото това било първо качване на кораба и който всъщност бил пристигнал скоро в градчето и почти никой не го познавал. Нямаше семейство или поне не беше имал време да го изтегли, за да дойде при него в Мадзара. Беше роден преди трийсет и две години в Сфакс и се казваше Бен Дхахаб. Появи се снимката на тунизиеца, а в този момент в стаята влязоха Ливия и момченцето, връщайки се от разходката. Франсоа, виждайки лицето на екрана, се усмихна и протегна пръстчето си към него:
— Моят чичо.
Ливия тъкмо се канеше да каже на Салво да спре телевизора, защото й досаждаше по време на хранене, а той от своя страна да я порицае, че не е приготвила нищо за вечеря. Останаха обаче със зяпнала уста и показалци, насочени един срещу друг, докато един трети показалец, този на детето, все още продължаваше да сочи екрана. Изглеждаха, сякаш бе минал ангелът, който казва „амин“, и всеки застива в позата, в която се намира. Комисарят се съвзе и потърси потвърждение, защото се съмняваше в своя лош френски:
— Какво каза?
— Каза „моят чичо“ — отговори му Ливия, силно пребледняла.
Веднага щом образът изчезна, Франсоа отиде и седна на своето място на масата, нетърпелив да започне да се храни, като изобщо не беше впечатлен от това, че е видял чичо си по телевизията.
— Попитай го дали този, когото видя, наистина е чичо му.
— Ама що за тъп въпрос е това?
— Не е тъп. Мен също ме наричаха чичо, но изобщо не съм им такъв.
Франсоа обясни, че този, който беше видял, е чичо му, по-точно вуйчо му, защото е брат на майка му.
— Трябва веднага да дойде с мен — каза Монталбано.
— Къде искаш да го водиш?
— В полицейското управление, искам да му покажа една снимка.
— Дума да не става, снимката никой няма да ти я открадне. Франсоа най-напред трябва да се нахрани. А след това ще дойда и аз в управлението, защото ти си способен да изгубиш детето по пътя.
Макароните бяха преварени, на практика не ставаха за ядене.
Катарела стоеше на пост и като видя, че в този час се появява новообразуваната фамилия, и забелязвайки изражението на началника си, се изплаши и застана мирно:
— Комисерийо, всичко е спокойно, пълен покой е тук.
— Но в Чечня — не.
Извади от чекмеджето снимките, които беше избрал от останалите на Карима, взе една от тях и я подаде на детето. То, без да каже нищо, я поднесе към устните си и целуна изображението на майка си.
Ливия едва удържа изхлипването си. Нямаше нужда да му задава въпроси, така или иначе, приликата между показания по телевизията мъж и този с униформата от снимката на Карима беше очевидна. Но комисарят въпреки това попита:
— Това твоят вуйчо ли е?
— Да.
— Как се казва? — правейки си автокомплимент за своя френски на турист, който минава покрай Айфеловата кула или „Мулен руж“.
— Ахмед — каза момченцето.
— Само Ахмед ли?
— А, не. Ахмед Муса.
— А майка ти? Как се казва?
— Карима Муса — каза Франсоа, повдигайки рамене и смеейки се заради баналността на въпроса му.
Монталбано си изкара яда на Ливия, която не очакваше такава яростна атака от негова страна:
— И какво, по дяволите! Стоиш с детето ден и нощ, играеш си с него, учиш го на дама и да не го попиташ как се казва! Беше достатъчно само да го попиташ, нали? А онзи другият лайнар, Мими! Големият детектив! Носи кофичка, лопатка, формички, сладкишчета, вместо да говори с детето, говори само с теб!
Ливия не реагира и Монталбано незабавно се изчерви и се засрами за изблика си.
— Извинявай, Ливия, но съм изнервен.
— Виждам.
— Накарай го да ти каже дали някога е виждал лично този негов вуйчо, и по-специално напоследък.
Поговориха си на снижен глас, а после Ливия обясни, че наскоро не го бил виждал, но когато Франсоа бил на три години, майка му го завела в Тунис и се срещнал с вуйчо си, който бил с други мъже. Но спомените му бяха объркани и разказваше за преживяването си само защото за него бил слушал от майка си.