— Къде е снимката? — попита го Дзито веднага щом го видя.
Беше тази на Карима със сина й.
— Цялата ли трябва да се види? Искаш ли да се наблегне на някакъв детайл?
— Така, както е.
Николо Дзито излезе, след малко се върна без снимката и се разположи удобно.
— Разкажи ми всичко. И най-вече ми кажи за тази история с крадеца на закуски, която Пипо Рагонезе смята за щуротия, но аз — не.
— Николо, нямам време, трябва да ми повярваш.
— Не, не ти вярвам. Един въпрос: детето, което е крадяло закуските, е онова от снимката, която ми даде сега, нали?
Николо беше опасно интелигентен. По-добре беше да задоволи интереса му.
— Да, то е.
— А майката коя е?
— Тя със сигурност е въвлечена в убийството от оня ден на онзи, когото са намерили в асансьора. И тук спираш с въпросите. Обещавам ти, че веднага щом самият аз успея да разбера нещо, най-напред ще съобщя на теб.
— Искаш ли поне да ми кажеш с какъв текст да придружа снимката?
— Ах, да. Трябва да преправиш гласа си като човек, който разказва болезнена и патетична история.
— Вече и от режисьорство ли започна да разбираш?
— Трябва да кажеш, че при теб е дошла разплакана възрастна тунизийка, умолявайки те да покажеш снимката по телевизията. Старицата от три дни няма информация нито за жената, нито за детето. Казват се Карима и Франсоа. Който и да ги е видял и така нататък, анонимността му е гарантирана и така нататък, да се обади в полицейското управление и така нататък, и така нататък.
— Заври си го отзад това „и така нататък“ — каза му Николо Дзито.
Ливия отиде веднага да си легне, отвеждайки със себе си и детето. Монталбано обаче остана да чака информационната емисия в полунощ. Николо изпълни своето задължение, като показа снимката възможно по-дълго. Когато приключи с емисията, комисарят му се обади, за да му благодари:
— Можеш ли да ми направиш и една друга услуга?
— Почти съм на път вече да поискам да ми плащаш абонамент за тях. Какво искаш?
— Може ли да покажеш отново материала утре в информационната емисия в един часа? Знаеш ли, мисля си, че в този късен час малцина са го видели.
— На вашите заповеди.
Отиде в спалнята, откъсна Франсоа от прегръдката на Ливия, взе на ръце момченцето, занесе го в трапезарията и го сложи да спи на дивана, който Ливия вече беше приготвила. Взе си душ и се напъха в леглото. Ливия, дори спяща, го усети до себе си и се доближи с гръб, но с цялото си тяло към него. В просъница, в тази приятна ничия земя между селото на сънищата и градът на съзнанието, винаги й харесваше да прави така. Този път обаче веднага щом Монталбано започна да я гали, бързо се отдръпна.
— Не. Франсоа може да се събуди.
За миг Монталбано се вцепени, защото не беше сложил в сметката тази страна на семейните радости.
Изправи се, така или иначе, сънят му беше преминал. Докато се връщаха към Маринела, си беше наумил да направи нещо. Сега си го спомни.
— Валенте? Монталбано съм. Извини ме за часа и затова че те безпокоя вкъщи. Трябва да те видя, крайно ми е належащо. Ако утре сутринта към десет часа дойда при теб в Мадзара, добре ли ще е?
— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш нещо предварително…
— Става въпрос за една заплетена и объркана история. Напредвам в нея с предположения. Отнася се и за онзи тунизиец, когото простреляха.
— Бен Дхахаб.
— Ето, колкото да има с какво да започнем, казвал се е Ахмед Муса.
— Мамка му!
— Точно така.
11
— Не е задължително да има връзка — отбеляза заместник-началникът Валенте в края на разказа на Монталбано.
— Щом си на това мнение, направи ми една голяма услуга. Разследвай защо тунизиецът е използвал фалшиво име, а аз ще търся причините за убийството на Лапекора и изчезването на Карима — така всеки ще остане на своето становище. Ако случайно пътищата ни се пресекат, ще се престорим, че не се познаваме, и дори няма да се поздравим. Съгласен ли си?
— Ех, как бързо се засягаш!
Комисар Анджело Томазино, трийсетгодишен мъж с вид на банков касиер — от тези, които броят парите на ръка десет пъти, преди да ти ги дадат, извади асото в подкрепа на своя шеф.
— А пък и не е казано, знаете ли?