— Какво не е казано?
— Че Бен Дхахаб е фалшиво име. Възможно е да се казва Бен Ахмед Дхахаб Муса. Иди ги разбери тези арабски имена!
— Няма да ви безпокоя повече — каза Монталбано, изправяйки се.
Кръвта се беше качила в главата му. Валенте го познаваше добре и го разбра.
— Какво трябва да направим според теб? — попита го простичко.
Комисарят отново седна.
— Да се разбере например кой го е познавал тук, в Мадзара. Как е получил работата на риболовния кораб. Дали документите му са били редовни. Да се направи обиск на мястото, където е живеел. Все неща, които аз ли трябва да ти казвам?
— Не — каза Валенте. — Но ми беше приятно да ги чуя от теб.
Взе един хартиен лист, който беше на бюрото му, и го подаде на Монталбано. Беше заповед за обиск на жилището на Бен Дхахаб с подпис и печат.
— Тази сутрин събудих съдията в ранни зори — каза, смеейки се, Валенте. — Искаш ли да си направиш една разходка с мен?
Госпожа Ернестина Пипия, вдовица Лочичеро, държеше да отбележи, че занятието й не е да дава стаи под наем. Притежаваше оставен от покойния й съпруг сутерен, стаичка на приземния етаж, която някога е била бръснарница, как се казва сега, фризьорски салон. Казва се така, но салон не е бил, впрочем господата след малко щяха да го видят, и каква нужда имаше от нещото, онова там, заповедта за обиск? Беше достатъчно да се представят, да кажат: така и така, госпожо Пипия, и тя нямаше да им създава никакви проблеми. Проблемите ги създава, който има нещо да потулва, да крие, но тя, всички в Мадзара можеха да го потвърдят, всички онези, които не бяха рогоносци или кучи синове, тя продължаваше да води живот, прозрачен като въздуха. Какъв беше горкият тунизиец ли? Никога не би дала под наем стаята на африканец — както на онези, които бяха черни като мастило, така и на онези, чиято кожа не се различаваше от тази на жителите на Мадзара. И така, африканците й правеха лошо впечатление. Защо я била дала под наем на Бен Дхахаб? Изискан, господа мои, истински мъж, с фино възпитание, каквито вече не се намират и сред хората от Мадзара. Да, господине, говорел италиански или поне му се разбирало достатъчно. Показал й паспорта си…
— Момент — каза Монталбано.
— Момент — каза едновременно с него и Валенте.
Да, господа, паспорта. Валиден. Бил написан както пишат арабите и дори имало думи, изписани и на друг чужд език. Английски? Френски? Хъм… Снимката отговаряла на лицето му. И ако наистина господата държали да разберат, тя била направила надлежна декларация за наема, както изисква законът.
— Кога точно дойде? — попита я Валенте.
— Точно преди десет дни.
И за десет дни беше имал време да се приспособи, да си намери работа и да се остави да го убият.
— Каза ли ви колко време смята да остане? — попита Монталбано.
— Още десетина дни. Но…
— Но?
— Ами искаше да ми даде предплата за един месец.
— Вие колко му поискахте?
— Аз веднага му поисках деветстотин хиляди лири. Но знаете какви са арабите, не спират да се пазарят, затова бях готова да намаля цената, знам ли с колко, шестстотин, петстотин хиляди… А всъщност този дори не ме остави да довърша изречението си, сложи ръката си в джоба, извади голяма пачка, навита на руло, голяма колкото широката част на бутилката, махна ластика, който я придържаше, и ми отброи девет банкноти от сто хиляди.
— Дайте ни ключовете и ни обяснете къде се намира сутеренът — погледна я Монталбано.
В очите на вдовицата Пипия любезността и изтънчеността на тунизиеца се състояха в онази голяма като широката част на бутилката, навита на руло пачка.
— Само за минута ще се приготвя, за да ви придружа.
— Не, госпожо, вие останете тук. Ние ще ви върнем ключовете.
Ръждясало метално легло, окуцяла с единия крак масичка, гардероб с шперплат на мястото на огледалото и три камъшитени стола. Имаше и малко помещение с тоалетна, мивка и мръсен пешкир; на поставката бръснач, течен сапун, гребен. Върнаха се в единствената стая. Върху единия от столовете имаше куфар, направен от някаква синя тъкан. Отвориха го, но беше празен.
В гардероба висяха чифт нови панталони, тъмно и много чисто сако, две ризи, четири чифта чорапи, четири слипа, седем носни кърпи, два потника. Всичко беше току-що купено и все още неизползвано. В единия ъгъл на гардероба имаше чифт сандали в добро състояние, а в противоположната страна — найлонов плик, пълен с мръсно бельо. Изсипаха го на земята, но в него нямаше нищо необичайно. Останаха повече от час, за да претърсят навсякъде. Когато вече бяха загубили надежда, Валенте се оказа късметлия. Не беше скрит, но, разбира се, паднал и останал заклещен до металната табла на леглото — самолетен билет Рим — Палермо, издаден преди десет дни на името на мистър Дхахаб. Значи, Ахмед беше дошъл в Палермо в десет сутринта и оттам най-много за два часа бе пристигнал в Мадзара. Към кого ли се беше обърнал, за да намери човек, който дава стаи под наем?