— От Монтелуза заедно с трупа предадоха ли ти и личните му вещи?
— Разбира се — отговори Валенте. — Десет хиляди лири.
— Паспорта?
— Не.
— Това ли са били всичките пари, които е имал?
— Ако ги е оставил тук, за тях се е погрижила госпожа Пипия, тази с прозрачния като въздух живот.
— Дори ключ от дома си ли не е имал в джоба?
— Дори ключ. Как да ти го кажа, да ти го изпея ли? Само десет хиляди лири и толкова.
Извикан от Валенте, преподавателят Рахман, начален учител, на четирийсет години, който изглеждаше като чист сицилианец и изпълняваше официозната роля на посредник между своите сънародници и властите в Мадзара, пристигна за десет минути.
С Монталбано се бяха запознали предната година, когато комисарят беше зает със случая, впоследствие наречен „Теракотеното куче“.
— В час ли бяхте? — попита го Валенте.
В необичаен изблик на здрав разум, без да намесва инспектората, един училищен директор от Мадзара беше преотстъпил зали, в които да се помещава училището за тунизийските деца.
— Да, но помолих да ме заместят. Някакъв проблем ли има?
— Може би ще ни дадете яснота.
— За какво?
— По-добре е да се каже за кого. Бен Дхахаб.
Валенте и Монталбано бяха решили да разкажат на началния учител само половината от историята, а после, в зависимост от неговите реакции, щяха да решат дали да му я доразкажат цялата.
Като чу това име, Рахман не направи нищо, за да прикрие притеснението си.
— Питайте ме.
Полагаше се на Валенте да продължи играта, Монталбано беше само гостенин.
— Познавахте ли го?
— Дойде при мен преди десетина дни. Знаеше името ми и какво работя. Вижте, приблизително миналия януари в тунизийски вестник е излязла статия, в която е пишело за нашето училище.
— Какво ви каза?
— Че е журналист.
Валенте и Монталбано си размениха бързи погледи.
— Искаше да напише материал за живота на нашите сънародници в Мадзара. Но се беше представил на всички като човек, който търси работа. Даже предпочиташе да плава на корабите. Запознах го с моя колега Ел Мадани. Той беше насочил Бен Дхахаб към госпожа Пипия, която му е дала стаята под наем.
— Видяхте ли се отново?
— Разбира се, няколко пъти се срещнахме случайно. Дори присъствахме заедно на един празник. Как да кажа, напълно се беше интегрирал.
— Вие ли му помогнахте да се качи на риболовния кораб?
— Не, нито пък Ел Мадани.
— Кой плати погребението?
— Ние. Учредили сме си малка каса за всякакви случаи.
— Кой е дал на телевизията снимката му и цялата информация, която се отнасяше за Бен Дхахаб?
— Аз. Вижте, на този празник, за който ви казах, пристигна някакъв фотограф. Бен Дхахаб започна да протестира, каза, че не иска да го снимат. Но онзи вече беше направил снимка. Затова, когато пристигна онзи журналист от телевизията, извадих снимката и му я дадох заедно с малкото сведения, които той ми беше дал за себе си.
Рахман си избърса потта. Притеснението му се беше увеличило. А Валенте, който беше способно ченге, го остави да се пържи в собствената си мазнина.
— Има обаче нещо странно — реши се най-накрая Рахман.
Монталбано и Валенте дори не му показаха, че са го чули, изглеждаха обзети от други мисли, а всъщност бяха твърде внимателни, правеха като котките, когато държат очите си затворени и се правят, че спят, а в действителност броят звездите.
— Вчера се обадих на вестника в Тунис, за да им съобщя за нещастието и да получа разпореждане относно тленните останки. Веднага щом казах на директора, че Бен Дхахаб е мъртъв, той започна да се смее. Каза ми, че това е глупава шега, защото Бен Дхахаб в този момент бил в съседната стая и говорел по телефона, след това прекъсна връзката.