— Тоест?
— Засега да оставим как се е качил на кораба, съгласен ли си? Ахмед е тръгнал с някакво точно намерение, което не знаем. Питам се дали е изложил това свое намерение пред капитана и екипажа. И дали го е разкрил, преди да отплават, или по време на самото плаване. Според мен, дори и да не се знае точно кога, намерението е било съобщено и всички са се съгласили, иначе, променяйки курса, са щели да го свалят.
— Може да ги е принудил с оръжие в ръка.
— Ако е било така, пристигнали веднъж във Вигата или в Мадзара, капитанът и екипажът са щели да разкажат как са се развили нещата, нямало е какво да загубят от това.
— Правилно.
— Да продължаваме напред. Като изключим, че намерението на Ахмед е било да бъде убит, прострелян от автоматичен откос в териториалните води на своята родина, не мога да не мисля за две хипотези. Първата е, че е искал да слезе през нощта от кораба на някакво уединено място на брега, за да влезе нелегално в своята страна. Втората е за някаква среща в открито море, разговор, който е трябвало да проведе лично.
— Втората ми звучи по-убедително.
— Може би и на мен. А после се е случило нещо непредвидено.
— Засекли са го.
— Правилно. Но тук има цяла поредица от хипотези. Да предположим, че тунизийският катер не е знаел, че на палубата на риболовния кораб е бил Ахмед. Разминава се с плавателен съд, който лови риба в териториални води, заповядва му да спре, но той бяга и тогава от катера изстрелват картечен откос, с който е убит, при това напълно инцидентно, точно Ахмед Муса. Поне по този начин ми представиха нещата.
Този път Валенте присви устни.
— Не си убеден?
— Изглежда ми като възстановката, която сенатор Уорън прави за убийството на президента Кенеди.
— Ето ти още една хипотеза. Да предположим, че вместо човека, с когото е трябвало да се срещне, Ахмед заварва друг, който го застрелва.
— Или че е бил човекът, с когото е трябвало да се срещне, но са имали разногласия, спор, онзи го е застрелял и всичко е завършило отвратително.
— С картечница на палубата? — запита се, изпълнен със съмнение, Монталбано.
И незабавно си даде сметка за това, което беше казал. Без дори да поиска разрешение от Валенте, ругаейки всички светии, грабна телефона и набра Якомуци в Монтелуза. Докато чакаше да го свържат, попита Валенте:
— В докладите, които ти пратиха, беше ли уточнено какъв калибър са куршумите?
— Споменаваше се общо за изстрели от огнестрелно оръжие.
— Ало? Кой е на телефона? — попита Якомуци.
— Слушай, Баудо…
— Какъв Баудо? Аз съм Якомуци.
— Но би искал да си Пипо Баудо. Можеш ли да ми кажеш с какво, по дяволите, са убили онзи тунизиец на риболовния кораб?
— Огнестрелно оръжие.
— Колко странно! Мислех си, че е бил удушен с възглавница.
— От твоите духовитости ми се повръща.
— Кажи ми точно какво е било оръжието.
— Картечен пистолет, вероятно „Скорпион“. Не съм ли го написал в рапорта?
— Не. Сигурен ли си, че не е картечницата от палубата?
— Разбира се, че съм сигурен. Военното снаряжение на катера е способно да свали дори самолет, това знаеш ли?
— Наистина ли?! Оставам потресен от твоята научна точност, Якому.
— А как искаш да говоря с невежа като теб?
След като Монталбано запозна Валенте с телефонния си разговор, останаха известно време в мълчание. Когато Валенте заговори, изрази мисъл, която в този момент минаваше и през главата на комисаря.
— Сигурни ли сме, че това е бил тунизийски военен катер?
Тъй като беше станало късно, Валенте покани колегата си на обяд вкъщи. Монталбано, който вече имаше опит с ужасната кухня на съпругата на заместник-началника на полицията в Мадзара, отхвърли поканата, като му каза, че незабавно трябва да отпътува към Вигата.
Качи се в колата си, но след като измина няколко километра, зърна някаква гостилница точно на брега на морето. Спря, слезе и се настани на една маса. За което не съжали.
12
Минаха часове, откакто не се беше обаждал на Ливия, и изпита угризения. Може би се тревожеше за него. Докато чакаше да му донесат анасонов ликьор за подпомагане на храносмилането (двойната порция лаврак започваше да му тежи), реши да й се обади.