— Откъде я познавате?
— Веднъж в седмицата идваше да ми почиства къщата.
— В кой ден?
— Вторник сутрин. За четири часа.
— Бихте ли задоволили любопитството ми? Колко й плащахте?
— Петдесет хиляди лири. Но…
— Но?
— Стигах и до двеста хиляди лири, когато правеше и нещо извън това.
— Свирка?
Пресметнатата бруталност във въпроса накара земемера най-напред да пребледнее, а след това да се изчерви.
— Да.
— И така, помогнете ми да схвана. При вас е идвала четири пъти в месеца. Колко пъти е работила допълнително?
— Един. Максимум два.
— Как се запознахте с нея?
— За нея ми каза мой приятел, пенсионер като мен. Учителят Мандрино, който живее с дъщеря си.
— Следователно нищо в повече за учителя Мандрино?
— Въпреки това имаше и за него. Дъщеря му е учителка и всяка сутрин е извън вкъщи.
— В кой ден е ходила при преподавателя?
— В събота.
— Господин земемер, ако нямате нищо друго да ми кажете, може да си тръгвате.
— Благодаря ви за разбирането.
Изправи се сковано. Погледна комисаря:
— Утре е вторник.
— И какво от това?
— Мислите ли, че ще дойде?
Сърце не му позволи да го разочарова.
— Може би. И ако дойде, ме уведомете.
В този момент шествието потегли. Появи се Антонио, предвождан от майка си, която надаваше вой. Той беше детето, което Монталбано видя във Виласета, онова, натупаното, защото не искало да си даде закуската. От снимката, която се появи по телевизията, Антонио беше разпознал крадеца, нямаше съмнение, че е той. Майката на Антонио, надавайки оглушителни крясъци, ругаейки и проклинайки, предяви своите искания пред смаяния комисар: трийсет години затвор за крадеца и доживотен затвор за майката; но в случай че земното правосъдие не бъде съгласно, нейното искане пред божията справедливост е скоротечна туберкулоза за майката и дълга и изтощителна болест за детето й.
Синът й обаче, който изобщо не се беше изплашил от истеричната криза на майка си, клатеше глава в знак на несъгласие:
— Може би и ти искаш да го оставиш да умре в зандана? — попита го комисарят.
— Аз не — каза решително Антонио. — Сега, като го видях спокоен, дори ми се стори симпатичен.
Допълнителната работа, която Карима беше вършила за преподавателя Паоло Гуидо Мандрино, седемдесетгодишен, пенсиониран учител по история и география, се състояла в това да му помага да се изкъпе. В една от четирите съботни сутрини, в които тя идвала, преподавателят я чакал гол под чаршафите. При заповедите на Карима да отиде в банята да се изкъпе Паоло Гуидо се преструвал, че оказва решителна съпротива. Тогава Карима, отмятайки чаршафите от леглото, принуждавала преподавателя да се обърне по корем и го пляскала по задника. Когато най-накрая влизал във ваната, Карима грижливо го насапунисвала, а след това го изплаквала. Това било всичко. Допълнително заплащане: сто и петдесет хиляди лири; заплащане на услугите за почистването: петдесет хиляди лири.
— Монталбано? Слушайте, обратно на това, което ви казах, днес не можем да се видим. Имам събрание при префекта.
— Тогава вие кажете кога, господин началник.
— Хъм, не е спешно. Впрочем след изявленията по телевизията на господин Ауджело…
— Мими?! — Така изкрещя, че му се стори, че изпълнява ария от „Бохеми“.
— Да. Не го ли знаехте?
— Не. Бях в Мадзара.
— Появи се в информационната емисия в тринайсет часа. Направи твърдо и хладно опровержение. Увери, че Рагонезе не е чул добре. Не ставало дума за крадец на закуски, а на джобни транзистори. Бил опасен тип, наркоман, който, ако го изненадаш, заплашвал със спринцовка. Предяви претенции за извинение към цялото полицейско управление. Беше много убедителен. Затова смятам, че депутатът Пенакио ще бъде спокоен.
— Ние вече се запознахме — каза счетоводителят Виторио Пандолфо, влизайки в кабинета му.
— Така е — каза Монталбано. — Слушам ви.
Счетоводителят му беше антипатичен, но не защото театралничеше, а защото, явно идвайки да говори с него за Карима, означаваше, че преди го е излъгал, когато отрече да я познава.