— Дошъл съм, защото се появи по телевизията…
— Снимката на Карима, тази, за която нищо не знаехте. Защо не ми споменахте за нея?
— Комисарю, това са деликатни въпроси, от които може би човек се черви и срамува. Вижте, на моята възраст…
— Вие сте клиентът от четвъртък сутрин, така ли е?
— Да.
— Колко й плащате, за да ви чисти къщата?
— Петдесет хиляди лири.
— А за допълнителния труд?
— Сто и петдесет хиляди.
Твърда тарифа. Само че при Пандолфо допълнителната работа е била два пъти в месеца. Този път тази, която е трябвало да се изкъпе, била Карима. След това счетоводителят я слагал гола в леглото и дълго я миришел. От време на време имало и по някое близане.
— Задоволете ми любопитството, счетоводителю. Вие, Лапекора, Мандрино и Финокиаро ли бяхте обичайните партньори в играта?
— Да.
— Кой най-напред проговори за Карима?
— Горкият Лапекора.
— Слушайте, как живееше Лапекора?
— Много добре. В държавни ценни книжа имаше около милиард, освен това къщата и офисът си бяха негова собственост.
Тримата следобедни клиенти за четните дни живееха във Виласета. Всичките до един мъже на почтена възраст, вдовци или ергени. Тарифата беше същата като прилаганата във Вигата. Допълнителната работа за Мартино Дзакария, търговец на плодове и зеленчуци, се състояла в това Карима да му целува ходилата; с Луиджи Пинятаро, пенсиониран директор на основното училище, играела на сляпа баба. Бившият директор я събличал гола, завързвал й очите и след това отивал да се скрие. Карима трябвало да го търси и да го намери, после сядала на стол, вземала директора в скута си и му давала да бозае. На въпроса на Монталбано в какво се състоял допълнителният й труд, Калоджеро Пипитоне, експерт агроном, го погледна странно:
— В какво трябваше да се състои, комисарю? Тя отдолу, аз отгоре.
На Монталбано му се прииска да го прегърне.
С оглед на това, че в понеделник, сряда и петък Карима е била заета на пълен работен ден с Лапекора, клиентите бяха свършили. Странно, но Карима почивала в неделя, а не в петък, очевидно се бе приспособила към местните обичаи. Обзе го любопитство да разбере колко е печелила на месец, но тъй като никак не го биваше в цифрите, отвори вратата на кабинета си и попита на висок глас:
— Някой има ли калкулатор?
— Аз, комисерийо.
Катарела влезе и извади с гордост от джоба си калкулатор, малко по-голям от визитна картичка.
— Какво пресмяташ на него, Катаре?
— Дните — беше загадъчният му отговор.
— След малко ела да си го вземеш.
— Комисерийо, трябва да ви направя на вас предизвестие, че машинката работи, като се натисне.
— Какво значи това?
Катарела изпадна в недоумение, мислейки си, че началникът му не е разбрал думата. Помести се към вратата и попита колегите си:
— Как се казва на талиански „натисне“?
— Бутам — преведе някой.
— И как трябва да го бутам този калкулатор?
— Както се прави с часовник, когато той не върви.
И така, пресмятайки без Лапекора, Карима печелеше като чистачка милион и двеста хиляди лири на месец. Към които се добавяха милион и двеста хиляди за допълнителен труд. За пълен работен ден Лапекора й даваше най-малко още един милион. В заключение, тя прибираше три милиона и четиристотин хиляди лири на месец. Четирийсет милиона и осемстотин хиляди лири годишно.
Карима, както личеше, работеше в този сектор от поне четири години, което правеше сто шейсет и три милиона и двеста хиляди лири.
А останалите триста тридесет и седем милиона, които бяха в спестовната й книжка, откъде бяха дошли?
Калкулаторът работеше добре и без да се налага да го натиска.
От другите стаи в полицейското управление нахлу буря от ръкопляскания. Какво ли ставаше? Отвори вратата и откри, че овациите бяха за ликуващия Мими Ауджело. Устата на Монталбано направо се запени:
— Престанете! Палячовци!
Погледнаха го изненадани и изплашени. Само Фацио се опита да му обясни ситуацията.
— Може би не знаете, но господин Ауджело…
— Знам! Обади ми се лично началникът на полицията в Монтелуза да ми иска обяснения. Господин Ауджело по своя инициатива, без никакво позволение от моя страна, и това го подчертах пред началника, се е появил по телевизията и разказал куп щуротии!