— Ама, позволи ми… — осмели се Ауджело.
— Не ти позволявам! Ти си разказал низ от небивалици и лъжи!
— Направих го, за да защитя всички нас, които…
— Не може да се прави защита, като се лъже пред човек, който е казал истината!
И се върна в кабинета си, тряскайки вратата. Монталбано, човек с прямота и железен морал, беше ядосан до смърт при вида на блаженстващия сред аплодисментите Ауджело.
— Може ли? — каза Фацио, като плахо отвори вратата и подаде предпазливо главата си. — Тук е отец Януцо, иска да говори с вас.
— Покани го да влезе.
Дон Алфио Януцо, който никога не се обличаше като свещеник, беше много популярен във Вигата заради благотворителните си инициативи. Беше около четирийсетгодишен, як и висок.
— Аз използвам колело — започна той.
— А аз — не — каза Монталбано, ужасен от идеята, че свещеникът иска да го накара да участва в благотворителната колоездачна обиколка.
— Видях снимката на онази жена по телевизията.
Двете неща, изглежда, нямаха връзка помежду си и затова комисарят се смути. Възможно ли е Карима да е работила дори и в неделя, а клиентът да е бил точно отец Януцо?
— Миналия четвъртък, сутринта към девет, плюс-минус петнайсетина минути, бях близо до Виласета, тъй като слизах с велосипеда си от Монтелуза към Вигата. На пътя в обратната посока беше спряла кола.
— Спомняте ли си каква беше?
— Разбира се. Беемве, сив металик.
Монталбано наостри уши.
— В него седяха мъж и жена. Стори ми се, че се целуваха. Но когато се изравних с колата, жената се отдръпна с истинско ожесточение от прегръдката, погледна към мен и отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Но мъжът я дръпна силно и отново я прегърна. Това никак не ми хареса.
— Защо?
— Не беше просто някакво скарване или скандал между любовници. Очите на жената, когато ме погледна, бяха изплашени, ужасени. Стори ми се, че искаше да ме помоли за помощ.
— А вие какво направихте?
— Нищо, защото колата тръгна веднага. Днес видях снимката по телевизията, жената на нея е онази от автомобила. И мога да ви се закълна, защото съм добър физиономист и дори само за секунда да видя лице, то ми се запечатва в главата.
Фахрид, псевдоплеменникът на Лапекора, и Карима.
— Благодарен съм ви, отче…
Свещеникът вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Не съм свършил. Записах номера на колата, тъй като това, което видях и за което ви разказах, никак не ми хареса.
— Носите ли го?
— Разбира се.
Извади от джоба си четвърт лист от тетрадка с квадратчета, сгънат на четири, и го подаде на комисаря.
— Тук е записан.
Монталбано го хвана внимателно с два пръста, както се прави с крилата на някоя пеперуда.
АМ 237 GW.
В американските филми беше достатъчно полицаят само да каже номера на колата, и след по-малко от две минути получава името на собственика й, колко деца има, цвета на косата му и точния брой косми по задника му.
В Италия обаче нещата са по-различни. Веднъж го бяха накарали да чака двайсет и осем дни, през които собственикът на превозното средство (така пишеше) беше завързан като яре и изгорен. Когато отговорът пристигна, всичко вече беше напразно. Единственото, което можеше да направи в този случай, беше да се обърне към началника си; вероятно в този час вече бе приключил със събранието при префекта.
— Господин началник, обажда се Монталбано.
— Току-що се върнах в кабинета си. Казвайте.
— Обаждам ви се за онази, отвлечената жена…
— Каква отвлечена жена?
— Карима?
— Коя е тя?
Уплашено си даде сметка, че това е разговор между глухи, защото все още не беше разказал нищо на началника на полицията за цялата тази история.
— Господин началник, наистина много съжалявам…
— Оставете. Какво желаете?
— Имам нужда, колкото е възможно по-бързо, да разбера по номера на една кола кой е нейният собственик и адреса му.
— Кажете ми номера.
— АМ 237 GW.
— Утре сутринта ще мога да ви дам някаква информация.
13
— Пренесла съм ти яденето на масата в кухнята. Масата в трапезарията е заета. Ние вече обядвахме.
Не беше сляп, виждаше много добре, че масата беше заета от някакъв гигантски пъзел, който изобразяваше Статуята на свободата почти в естествен размер.