— Успя ли да разбереш нещо за майката на Франсоа?
— Да. Имам някаква следа, но не очаквай нищо добро — отговори й комисарят.
— Ако… ако Карима повече не се появи… каква съдба… какво ще стане с Франсоа?
— Честно казано, не знам.
— Отивам да си лягам — каза Ливия, изправяйки се изведнъж.
Монталбано хвана ръката й, после я поднесе към устните си.
Откъсна внимателно Франсоа от прегръдката на Ливия и го сложи да спи на вече приготвения диван. Когато се върна в леглото, Ливия се прилепи с гръб до него и не се отдръпна от ласките му.
— А ако детето се събуди? — попита я по време на най-хубавото Монталбано, който винаги се държеше като гадняр.
— Ако се събуди, ще го успокоя — каза Ливия задъхано.
Беше седем часът сутринта. Полека стана от леглото и се затвори в банята. Както правеше винаги, най-напред се погледна в огледалото и нацупи устни. Не харесваше лицето си, тогава защо се оглеждаше?
Чу, че Ливия много силно изкрещя, втурна се, отвори вратата и я завари в трапезарията, а диванът беше празен.
— Избягал е! — каза, треперейки.
С един скок комисарят се озова на верандата. И го видя — една точица на брега на морето, която отиваше към Вигата. Както си беше по гащи, се спусна да го догони. Франсоа не тичаше, но вървеше с твърда крачка. Когато усети зад гърба си стъпките на някого съвсем близо зад него, се спря, без дори да се обърне. Задъхан, Монталбано спря пред детето, но не го попита нищо.
Момченцето не плачеше, очите му бяха неподвижни, гледаха през Монталбано.
— Искам мама — каза то.
Видя Ливия, която идваше тичешком, навлякла някаква негова риза, но я спря с жест. Даде й да разбере, че трябва да се върне вкъщи. Ливия му се подчини. Комисарят хвана детенцето за ръка и тръгнаха бавно. Около четвърт час не си казаха нито дума. Като стигнаха до една извадена на сушата лодка, Монталбано седна на пясъка, Франсоа застана до него и комисарят го прегърна през раменете.
— Загубих майка си, когато бях дори по-малък от теб — подхвана той.
И започнаха да си говорят — комисарят на сицилиански, а Франсоа на арабски, разбирайки се перфектно.
Сподели му неща, които никога досега не беше казвал на никого, дори на Ливия.
За безутешния си плач в някои от нощите, с глава под възглавницата, за да не може баща му да го чуе; за сутрешното си отчаяние, когато осъзнаваше, че майка му я няма в кухнята, за да му приготви закуска, или няколко години по-късно — закуската за училище. И за празнината, която никога повече не може да запълниш и носиш в себе си до смъртта. Детето го попита дали може да накара майка му да се върне. Монталбано му отговори отрицателно и че никой няма тази способност. Трябваше да се примири. Франсоа, който наистина беше интелигентен, а не заради хвалбите на Ливия, отбеляза, че той поне е имал баща. „Така е, имал съм баща.“ Тогава момченцето го попита дали то неизбежно е обречено да отиде на едно от тези места, в които изпращат децата, които нямат нито майка, нито татко.
— Това — не. Обещавам ти го — каза комисарят и му подаде ръката си.
Франсоа я стисна, поглеждайки го в очите.
Когато излезе от банята, вече готов да отиде на работа, видя, че Франсоа беше развалил пъзела и с ножицата изрязваше по различен начин елементите му. Наивно се опитваше да не следва задължителната схема. Изведнъж Монталбано подскочи, все едно го беше ударил ток.
— Господи! — каза тихо.
Ливия го погледна, забеляза го как трепери с облещени очи и се разтревожи.
— Салво, боже мой, какво ти става?
Вместо да й отговори, комисарят грабна момченцето, вдигна го нависоко, погледна го с възхита, прегърна го отново и го целуна.
— Франсоа, ти си гений! — каза той.