При влизането си в полицейското управление се сблъска с Мими, който беше тръгнал да излиза.
— Ах, Мими, благодаря ти за пъзела.
Ауджело остана да го гледа със зяпнала уста.
— Фацио, на бегом!
— На вашите заповеди, комисарю.
Обясни му с подробности какво трябва да направи.
— Галуцо да дойде при мен.
— На вашите заповеди.
Обясни му с подробности какво трябва да направи.
— Може ли да вляза? — беше Торторела, който пристъпи, блъскайки вратата с крак, тъй като в ръцете си държеше купчина с бумаги, висока около осемдесет сантиметра.
— Какво има?
— Господин Дидио се оплаква.
Дидио беше завеждащ административния отдел в дирекцията на полицията в Монтелуза и прякорът му беше Бич божи или Божият гняв заради неговата педантичност.
— И за какво се оплаква?
— За вашата изостанала работа, комисарю. За документите, които трябваше да подпишете — остави на бюрото му осемдесетте сантиметра бумаги. — Трябва да започнете лека-полека.
След около час, когато ръката вече го болеше от полагане на подписи, пристигна Фацио.
— Комисарю, имате право. Веднага щом напусне селището в посока Канатело, автобусът Вигата — Фиака спира. Пет минути след него минава автобусът, който идва от обратната посока, Фиака — Вигата, и също спира на Канатело.
— Следователно на теория човек може да вземе от Вигата автобус за Фиака, да слезе на Канатело и след пет минути да се качи на автобуса от Фиака за Вигата и да се върне в града.
— Разбира се, комисарю.
— Благодаря ти, Фацио. Много добре си се справил.
— Почакайте, комисарю. Казах на кондуктора, който е продавал билетите за сутрешния курс Вигата — Фиака, да дойде тук. Казва се Лопипаро. Да го поканя ли да влезе?
— Как не, разбира се.
Лопипаро, петдесетгодишен, мършав и сприхав, държеше веднага да уточни, че не е кондуктор, а водач на автобус с функцията на кондуктор — откакто билетите се продавали в магазините за тютюневи изделия, той не правел друго, освен само да ги събира от пътниците.
— Господин Лопипаро, това, което ще си кажем в тази стая, трябва да си остане между нас.
Шофьорът кондуктор сложи едната си ръка на височината на сърцето, което беше знак за тържествената му клетва.
— Гроб съм — каза той.
— Господин Лопипаро…
— Лопипа̀ро.
— Господин Лопипа̀ро, вие познавате ли вдовицата Лапекора, госпожата, на която убиха съпруга й?
— Как не! Тя се е абонирала за този курс. Поне три пъти в седмицата отива във Фиака и се връща оттам. Ходи да вижда болната си сестра и по време на пътуването винаги говори за нея.
— Налага ми се да ви помоля да понапънете паметта си.
— Щом ми заповядвате да се понапъна, ще се понапъна.
— Миналата седмица в четвъртък видяхте ли госпожа Лапекора?
— Няма нужда да се напъвам. Разбира се, че я видях. Дори й вдигнах лек скандал.
— Скарали сте се с госпожа Лапекора?
— Ех, да, господине! Госпожа Лапекора, всички го знаят, е малко скръндза, стисната жена. И така, в четвъртък сутринта се качила в шест и половина на автобуса за Фиака. Но като стигнала в Канатело, слязла, казвайки на моя колега Канидзаро, шофьора на автобуса, че трябва да се върне, защото била забравила нещо, което трябвало да занесе на сестра си. Канидзаро, който ми разказа същата вечер всичко това, я свалил. След пет минути минах аз на път за Вигата, спрях на Канатело и госпожата се качи на моя автобус.
— И за какво сте се скарали с нея?
— Защото не искаше да ми даде билета си за разстоянието от Канатело до Вигата. Твърдеше, че не може да й изгорят два билета заради някаква грешка. Но аз трябва да имам толкова билети, колкото са хората в автобуса. Не можех да си затворя очите, както искаше госпожа Лапекора.
— Достоен за уважение! — каза Монталбано. — Ще ми задоволите ли любопитството, като ми кажете: ако допуснем, че госпожата е успяла да вземе онова, което е забравила вкъщи, за половин час, какво е трябвало да направи, за да стигне във Фиака сутринта?
— Да вземе автобуса от Монтелуза за Трапани, който минава през Вигата точно в седем и половина. Това означава, че ще пристигне само с един час закъснение.
— Гениален — отбеляза Фацио, когато Лопипаро беше излязъл. — Ама как стигнахте до този извод?