— Ало? Монталбано съм. Кой е? А, вие ли сте, господин началник?
— Да, аз съм. Къде изчезнахте? — беше ядосан.
— При моя колега заместник-началник Валенте.
— Не е ваш колега. Валенте е заместник-началник, а вие не сте.
Монталбано започна да се притеснява.
— Какво се е случило, господин началник?
— Не аз съм този, който трябва да ви попита какво, по дяволите, се случва!
По дяволите, началникът казваше „по дяволите“!
— Бихте ли ми обяснили?
— Какво лайно сте отишли да разровите?
Лайно? Началникът казваше „лайно“. Това началото на апокалипсиса ли е? Дали след малко нямаше да засвирят тръбите за Страшния съд?
— Какво съм направил?
— Дадохте ми един номер на кола, ако си спомняте?
— Да. АМ 237 GW.
— Същият. Още вчера натоварих приятеля си от Рим да се заеме с него, за да ви спестя време, както ме помолихте. И така, обади ми се, твърде шокиран. Казали му, че ако иска да узнае името на собственика на автомобила, трябва да направи писмено запитване, като подробно изясни мотивите за искането си.
— Няма проблем, господин началник. Утре ще ви разкажа всичко, в запитването може…
— Монталбано, не разбрахте ли, или не искате да разберете? Това е засекретен номер.
— Какво означава това?
— Означава, че тази кола принадлежи на тайните служби. Толкова ли е сложно да го разберете?
Малко беше да се каже воня за миризмата, която бяха усетили, защото в този момент въздухът започваше вече да се отравя.
Докато разказваше на Валенте за убийството на Лапекора, отвличането на Карима, за Фахрид и неговия автомобил, който всъщност беше на тайните служби, му хрумна една мисъл, която го притесни. Обади се на началника си в Монтелуза.
— Простете ми. Но когато говорихте с вашия приятел в Рим за номера, казахте ли му за какво се отнася?
— Как бих могъл? Та аз не знам нищо за това, което правите.
Комисарят въздъхна с облекчение.
— Казах само, че се отнася за разследването, което вие, Монталбано, провеждате — продължи началникът.
Комисарят върна назад въздишката си на облекчение.
— Ало, Галуцо? Монталбано съм. Обаждам се от Мадзара. Мисля, че тук ще се забавя. Затова, обратно на това, което ти казах, отивай веднага у нас в Маринела, вземи възрастната тунизийка и я откарай в Монтелуза. Разбрахме ли се? Не губи дори минута време.
— Ало? Ливия, слушай ме внимателно и изпълнявай, без да обсъждаш, това, което ще ти кажа. Аз съм в Мадзара и мисля, че телефонът ни все още не се подслушва.
— О, боже, какво говориш?
— Казах ти да не обсъждаш, говориш или задаваш въпроси, трябва само да ме слушаш. След малко идва Галуцо. Ще вземе старицата и ще я закара отново в Монтелуза. Не се протакайте със сбогуванията, а на Франсоа му кажи, че скоро пак ще я види. Веднага щом Галуцо тръгне, се обади в полицейското управление и питай за Мими Ауджело. Намери го на всяка цена, където и да е отишъл. Кажи му, че имаш нужда да го видиш веднага.
— Но ако си има работа?
— Заради теб ще остави всичко на произвола и ще дотърчи. Ти междувременно ще трябва да си приготвила чанта с малко вещи за Франсоа…
— Ама какво искаш…
— Мълчи, разбра ли ме? Мълчи. Обясни на Мими, че по мое нареждане детето трябва да изчезне от лицето на земята, да се изпари. Да го скрие на място, на което да се чувства добре. Не го питай къде има намерение да го отведе. Ясно ли е? Не трябва да знаеш къде е отишъл Франсоа. И не плачи, защото ми става неприятно. Слушай ме добре. Изчакай да мине един час, след като Мими е тръгнал с детето, и се обади на Фацио. Кажи му, плачейки, като няма да ти се налага да се преструваш, тъй като вече го правиш, че момченцето е изчезнало, може би е избягало, за да тръгне след старицата, затова трябва да дойде да ти помогне да го потърсите. Междувременно аз ще съм се върнал. Последно нещо: обади се на летище „Пунта Раизи“ и си запази място за Генуа. Полет към обяд, така ще мога да намеря някого, който да те придружи. До скоро. — Затвори телефона и срещна разтревожения поглед на Валенте.
— Мислиш ли, че биха стигнали толкова далеч?
— Дори и още по-нататък.
— Сега историята ясна ли ти е? — попита Монталбано.
— Мисля, че започвам да разбирам — отговори му Валенте.