— Сърдечно благодаря, комисарю.
— Фацио!
— Кажете.
— Напълно ми изскочи от мисълта. Беше ли в дома на госпожа Лапекора?
— Разбира се. Взех от сервиза й с дванайсет чаши едната от тях. Оттатък е. Искате ли да я видите?
— Не ме интересува! Утре ще ти кажа какво трябва да направиш с нея. Сложи я в плик от целофан. А, чакай, Якомуци изпрати ли ножа?
— Да, господине.
Не му се тръгваше от полицейското управление, защото вкъщи го чакаше трудната част, мъката на Ливия. Между другото, ако Ливия отпътува… Набра номера на Аделина.
— Адели? Монталбано съм. Слушай, утре сутринта госпожата тръгва. Трябва да започна да се възстановявам. Знаеш ли, че днес не съм ял нищо?
Налагаше се да помисли и за прехраната си, нали?
15
Ливия седеше на пейката на верандата напълно неподвижна и, изглежда, наблюдаваше морето. Не плачеше, но подутите й и зачервени очи говореха, че беше изплакала всичките си сълзи. Комисарят седна до нея, взе ръката й и я стисна. На Монталбано обаче му се стори, че хваща нещо мъртво, и веднага усети студенината. Пусна я и запали цигара. Искаше Ливия да участва възможно най-малко в цялата тази история, но тя се обърна към него с прям въпрос, над който явно беше разсъждавала.
— Искат да му направят нещо лошо ли?
— Точно лошо — не вярвам. Но да направят така, че да изчезне за известно време, това — да.
— И как?
— Откъде да знам, може би като го вкарат в някое сиропиталище под фалшиво име.
— Защо?
— Защото се е запознал с хора, които не е трябвало да познава.
Взирайки се все така втренчено в морето, Ливия се замисли над последните думи на Монталбано.
— Не разбирам — каза тя.
— Какво?
— Ако тези хора, които Франсоа е видял, са тунизийци, може би нелегални, вие като полиция не бихте ли могли…
— Не са само тунизийци.
Ливия бавно, сякаш го правеше с усилие, се обърна и го погледна.
— Не?
— Не. И няма да ти кажа нито дума повече.
— Искам го.
— Кого?
— Франсоа. Искам го.
— Ама, Ливия…
— Мълчи! Искам го. Никой не може да ми го вземе така, а ти още по-малко от другите. Знаеш ли, през тези часове мислих много… Салво, на колко години си?
Попитан неочаквано, комисарят за момент прояви несигурност.
— Струва ми се, че съм на четирийсет и четири.
— Четирийсет и четири и десет месеца. След два месеца ще навършиш четирийсет и пет. Аз съм на трийсет и три навършени. Даваш ли си сметка?
— Не. За какво?
— Шест години, откакто сме заедно. Понякога си говорим да се оженим, но след това изоставяме темата. И двамата с общо, но мълчаливо съгласие не вземаме решение. Добре сме си и така, а нашата леност, нашият егоизъм винаги вземат връх.
— Леност? Егоизъм? Ама що за думи употребяваш? Имаме обективни трудности, които…
— … Можеш да си ги завреш отзад — завърши брутално Ливия.
Монталбано замълча смутено. Само веднъж или два пъти за шест години беше чувал Ливия да става вулгарна и винаги беше в тревожни и крайно напрегнати ситуации.
— Извини ме — каза тихо Ливия. — Но понякога не понасям така добре прикритото ти лицемерие. Цинизмът ти е по-истински.
Монталбано продължи мълчаливо да получава и да понася ударите й.
— Не ме разсейвай от това, което искам да ти кажа. Ти си ловък, такъв ти е занаятът. Ще ти задам само един въпрос: кога мислиш, че ще можем да се оженим? Отговори ми ясно.
— Ако зависеше само от мен…
Ливия скочи на крака.
— Стига! Отивам да си лягам, взех две сънотворни, за да спя, самолетът ми излита от Палермо на обяд. Преди това обаче слагам край на разговора ни. Ако изобщо някога се оженим, ще го направим, когато ти си на петдесет години, а аз на трийсет и осем. Твърде стари, за да имаме деца, ще си кажем. Без изобщо да забележим, че някой, Бог или който го замества, вече ни е изпратил детето в подходящия момент.
Един час преди полунощ се увери, че Ливия спи дълбоко, изключи телефона, събра всички монети, които успя да намери, загаси лампите и излезе. С колата стигна до телефонната кабина на паркинга пред бара в Маринела.
— Николо? Монталбано съм. Две неща. Утре сутринта към обяд изпрати някого с оператор в близост до моето полицейско управление. Ще има новини.