— Слава богу, така поне ще говориш по-малко — каза „слонът“.
„Семейство Кристофолети“ беше написано на входната врата на третия апартамент и, колкото и да чукаше по нея, никой не дойде да му отвори. Върна се пак да потропа в дома на Козентино.
— Кажете, комисарю.
— Знаете ли дали семейство Кристофолети…
Частният охранител се плесна силно по челото:
— Забравих да ви кажа! Заради тази случка с мъртвия ми избяга от мисълта. Семейство Кристофолети, и двамата, са в Монтелуза. Госпожа Ромилда беше оперирана от някаква женска болест. Утре би трябвало вече да се върнат.
— Благодаря.
— За нищо.
Направи две крачки на стълбищната площадка, но се върна и почука отново.
— Кажете, комисарю.
— Преди малко ми казахте, че имате опит с мъртъвци. Как така?
— Бях фелдшер няколко години.
— Благодаря.
Слезе на петия етаж, на този, на който според частния охранител е бил спрял асансьорът с убития вече Аурелио Лапекора. Бил е слязъл да се види с някого, а този някой го е наръгал с ножа?
— Извинете ме, госпожо, аз съм комисар Монталбано.
Младата дама, която беше дошла да му отвори, около трийсетгодишна, много красива, но занемарена, със съучастническо изражение сложи показалец върху устните си — знак да пази тишина.
Монталбано го обзе смут. Какво означаваше този жест? По дяволите този негов навик да ходи напред-назад без оръжие! Младата жена се отмести предпазливо от вратата, а комисарят влезе, оглеждайки се на всички страни, в малък кабинет, пълен с книги.
— Моля ви да говорите тихо, защото, ако детето се събуди, няма да можем да си поговорим, тъй като реве отчайващо.
Монталбано въздъхна с облекчение.
— Госпожо, знаете всичко, нали?
— Да, каза ми го госпожа Гулота, която живее в съседния апартамент — рече жената, прошепвайки думите в ухото му.
Комисарят прецени ситуацията като твърде възбуждаща.
— Следователно тази сутрин не сте виждали господин Лапекора?
— Все още не съм излизала от вкъщи.
— Съпругът ви къде е?
— Във Фела. Преподава в гимназията. Тръгва с колата точно в шест и четвърт.
Съжали за кратката им среща, защото, колкото повече гледаше госпожа Гулизано — така пишеше на табелката на вратата, — толкова повече тя му харесваше. Чисто по-женски младата жена долови това и се засмя:
— Мога ли да ви предложа чаша кафе?
— Приемам с удоволствие — каза Монталбано.
Детето, което дойде да му отвори в съседния апартамент, беше най-много на четири години и го погледна накриво.
— Кой си ти, чужденецо? — попита го то.
— Аз съм полицай — каза Монталбано, като се усмихна, полагайки усилия да влезе в тона на детето.
— Няма да ме хванеш жив — отвърна му мъничето и стреля по него с водния си пистолет, уцелвайки го право в челото.
Схватката, която последва, беше кратка и докато обезоръженото дете се готвеше да заплаче, Монталбано с хладнокръвието на убиец стреля в лицето му, измокряйки го с водата.
— Какво става? Кой е?
Майката на ангелчето, госпожа Гулота, нямаше нищо общо с онази от съседната врата. Първата мярка, която предприе, беше да шамароса със сила сина си, а след това взе пистолета, който комисарят беше пуснал на земята, и го изхвърли през прозореца.
— Накрая така завършва цялата тази лудница!
Надавайки сърцераздирателни крясъци, детето избяга в другата стая.
— Баща му е виновен, че му купува такива играчки! Той по цял ден е навън и не му пука за детето, но аз трябва да се грижа за този дявол! Какво искате?
— Аз съм комисар Монталбано. Случайно тази сутрин господин Лапекора да се е качвал до вас?
— Лапекора? У нас? И какво е трябвало да прави у нас?
— Вие ще ми кажете.
— Познавах Лапекора, да, но само на „здравей — здрасти“ и никога нито дума в повече.
— Може би съпругът ви…
— Съпругът ми не говореше с Лапекора. А пък и кога ли можеше да го направи? Той винаги е извън къщи и не му пука за нас.
— Къде е съпругът ви?