— Благодаря. А другото?
— Другото — имате ли някаква миникамера, съвсем малка, която да не се забелязва и да не вдига шум? Колкото е по-миниатюрна, толкова по-добре.
— Искаш да оставиш на потомците си документ за твоите геройства в леглото ли?
— Ти знаеш ли да използваш тази камера?
— Разбира се.
— Тогава ми я донеси.
— Кога?
— Веднага щом приключиш с информационната емисия в полунощ. Не звъни, когато дойдеш, защото Ливия спи.
— С господин префекта на Трапани ли говоря? Извинете ме за късния час. Аз съм Корадо Меникели от „Кориере дела сера“. Обаждам се от Милано. Получихме сведение за факт с изключителна важност, но преди да го публикуваме, тъй като пряко ви засяга, бихме искали потвърждение лично от вас.
— Изключителна важност?! Кажете.
— Вярно ли е, или не, че ви е оказан натиск за тунизийски журналист, който да бъде подпомогнат по време на престоя си в Мадзара? Във ваш интерес е, преди да ми отговорите, да помислите.
— Не е нужно да мисля за нищо! — избухна префектът. — За какво говорите?
— Не си ли спомняте? Твърде странно е, тъй като историята се е случила преди не повече от двайсетина дни.
— Историята, за която говорите, никога не се е случвала! Не съм получавал никакъв натиск! Не знам нищо за тунизийски журналисти!
— Господин префект, ние обаче имаме доказателства, че…
— Вие не може да имате доказателства за факт, който не съществува! Дайте ми веднага директора!
Монталбано затвори. Префектът на Трапани беше искрен, но неговият шеф на кабинета — не.
— Валенте? Монталбано съм. Престорих се на журналист от „Кориере дела сера“ и говорих с префекта на Трапани. Нищо не знае. Играта я е задвижил нашият приятел, комендатор Спадача.
— Откъде се обаждаш?
— Спокойно. Обаждам ти се от телефонна кабина. Сега ще ти кажа какво трябва да направим, разбира се, ако ти си съгласен.
За да му го каже, изхарчи всичките си монети, с изключение на една.
— Мими? Монталбано съм. Спеше ли?
— Не. Танцувах. Що за тъпи въпроси!
— Разсърден ли си ми?
— Ех, да, господине! След ролята, която ме накара да изиграя!
— Аз? Каква роля?
— Да ме изпратиш да взема момченцето. Ливия ме гледаше с омраза, не можех да го откъсна от ръцете й. Буца ми се сви тук, в стомаха.
— Къде отведе Франсоа?
— В Калапиано, при сестра ми.
— Мястото сигурно ли е?
— Много сигурно. Тя и съпругът й имат огромна къща на пет километра от селото, уединено земеделско имение. Сестра ми има две деца, едното на същата възраст като Франсоа, там ще се чувства много добре. Загубих два часа и половина, за да отида, и два часа и половина, за да се върна.
— Уморен ли си?
— Много съм уморен. Утре няма да идвам в полицейското управление.
— Съгласен съм, не идвай на работа, но най-късно към девет часа трябва да си вкъщи, в Маринела.
— Да правя какво?
— Вземи Ливия и я закарай в Палермо на летището.
— Разбира се.
— Как така ти мина умората бе, Мими?
Ливия спеше неспокойно, като от време на време простенваше. Монталбано затвори вратата на спалнята, седна във фотьойла, пусна телевизора, но намали звука почти до минимум. По „Телевигата“ зетят на Галуцо съобщаваше, че се е получило комюнике от Министерството на външните работи на Тунис във връзка с някои неверни новини за злощастния инцидент с тунизийския моряк, убит на италианския моторен риболовен кораб, който бил навлязъл в териториалните им води. Комюникето опровергаваше чудноватата мълва, според която морякът в действителност не бил моряк, а доста известният журналист Бен Дхахаб. Очевидно се касаеше за съвпадение на имена, а що се отнася до журналиста Бен Дхахаб, той е жив и продължава да си върши работата. Само в столицата Тунис, продължаваше комюникето, има поне двайсетина души с име Бен Дхахаб. Монталбано спря телевизора. Следователно водите се бяха раздвижили и вече се беше намерил някой, който започваше да вдига ръце в знак на оправдание, да пуска димни завеси и да хвърля прах в очите на другите.
Чу мотора на кола, която приближаваше, а после спря на празното място пред входната врата. Комисарят се затича да отвори. Беше Николо.