— Дойдох колкото е възможно по-бързо — каза, влизайки.
— Благодаря ти.
— Ливия спи ли? — попита журналистът, оглеждайки се наоколо.
— Да. Утре си тръгва за Генуа.
— Много съжалявам, че не мога да си взема довиждане с нея.
— Николо, донесе ли ми миникамерата?
Журналистът извади от джоба си някаква джаджа, голяма колкото четири пакета цигари, подредени два по два.
— Ето я, дръж. Аз отивам да спя.
— А, не. Трябва да я скриеш на място, на което няма да бъде забелязана.
— И как да го направя, след като оттатък е Ливия?
— Николо, вкопчил си се в идеята, че искам да се заснема как правя любов, но камерата трябва да сложиш в тази стая, в която сме сега.
— Кажи ми какво искаш да запише.
— Разговор между мен и един човек, седнал точно където си ти.
Николо Дзито се огледа и се усмихна.
— Тази библиотека, пълна с книги, изглежда, нарочно е сложена там.
Взе един стол, постави го до етажерката и се покачи на него. Размести няколко книги, нагласи камерата, слезе, седна на мястото, на което беше преди малко, и погледна нагоре.
— Оттук не се вижда — каза удовлетворено. — Ела да провериш и ти.
Комисарят провери.
— Струва ми се наред.
— Остани там — каза Николо.
Покачи се на стола, засуети се за кратко и пак слезе от него.
— Какво прави сега? — попита Монталбано.
— Заснема те.
— Наистина ли? Не вдига дори и най-малкия шум.
— Казах ти, че е цяло чудо.
Николо си направи труда пак да се покачи и да слезе от стола. Този път държеше камерата в ръката си и започна я показва на Монталбано.
— Гледай, Салво, прави се така: като натиснеш това копче, лентата се превърта. Сега вдигни камерата на нивото на очите си и натисни другото копче. Опитай.
Монталбано изпълни и видя себе си мъничък, седнал, и чу някакъв глас като на микроб. Собствения си, с който питаше: „Какво прави сега?“, а след това и този на Николо, който отговаряше: „Заснема те“.
— Прекрасно — каза комисарят. — Има обаче проблем. Само така ли може да се гледа записът?
— Ама не! — отговори му Николо, изваждайки от джоба си нормална касета, която вътре беше направена по различен начин. — Гледай какво правя аз. Изваждам касетката от видеокамерата, която, както виждаш, е миниатюрна като тази на телефонния секретар, и я вкарвам в тази касета, която е направена с такава цел и става за твоето видео.
— Слушай, но за да я пусна да записва, какво трябва да направя?
— Да натиснеш другото копче.
Като видя лицето на комисаря — повече объркано, отколкото убедено, Николо се изпълни със съмнение.
— Ще можеш ли да я използваш?
— Хайде пък ти! — отвърна обидено Монталбано.
— Ами тогава защо правиш такива физиономии?
— Защото няма да мога да се покача на стола пред някого, когото трябва да запиша, би се изпълнил с подозрения.
— Виж дали стигаш до нея, като се изправиш на пръсти, за да можеш да я пуснеш.
Стигаше я.
— Тогава е просто. Остави някаква книга на масата, след това непринудено я постави на мястото й и междувременно натисни копчето на видеокамерата.
Скъпа Ливия,
За съжаление, не мога да изчакам събуждането ти, трябва да отида в Монтелуза при началника на полицията. До Палермо ще те придружи Мими, с когото сме се разбрали. Опитай се, колкото ти е възможно, да си ведра и спокойна. Ще ти се обадя тази вечер. Целувам те.
Който и да е търговски пътник, дори от най-долна класа, със сигурност щеше да се изрази по-добре от него и щеше да има по-любвеобилно въображение. Написа отново бележката, но странно — тя пак се получи като първата. Не можеше нищо повече да направи, защото не беше вярно, че трябва да се види с началника си, а само искаше да се измъкне от сцената на сбогуването. Написаното беше за заблуда, следователно лъжа, но той никога не успяваше да изрича лъжи пред хората, които уважаваше. С дребните измами обаче знаеше как да действа. Как не, разбира се!
В полицейското управление завари Фацио да го чака разтревожен.
— Комисарю, от половин час се опитвам да ви се обадя вкъщи, но май сте си изключили телефона.
— Какъв е този напор?
— Обади се някакъв, който случайно открил труп на старица. Във Виласета, на улица „Гарибалди“. В същата къща, където причакахме момченцето. Затова ви търсех.