Монталбано се почувства все едно го разтърси електрически ток.
— Торторела и Галуцо вече заминаха. Галуцо се обади току-що, каза да ви предам, че е същата старица, която е придружил до дома ви.
Айша.
Ударът, който Монталбано си нанесе в лицето, не беше толкова силен, че да му изкърти зъбите, но устната му се разкървави.
— Ама какво ви прихваща, комисарю? — попита го изумено Фацио.
Разбира се, Айша също се явяваше свидетел, както и Франсоа, но той беше изострил вниманието си само към момченцето. Лайнар, ето какво беше той. Фацио му подаде салфетка.
— Избършете се.
Айша изглеждаше като превит вързоп в основата на стълбището към стаята, обитавана някога от Карима.
— Изглежда, е паднала и си е счупила врата — каза доктор Паскуано, който беше повикан от Торторела. — Ще мога да кажа повече едва след аутопсията. А за да накараш да полети старица като тази, е достатъчно само леко побутване.
— А Галуцо къде е? — Монталбано се обърна към Торторела.
— Отиде в Монтелуза да говори с тунизийката, у която мъртвата е била на гости. Трябва да я разпита какво е накарало старицата да се върне тук, дали някой не й се е обаждал.
Докато линейката потегляше, комисарят влезе в къщата на Айша, повдигна камъка близо до огнището, взе спестовната книжка на приносител, издуха прахта от нея и я сложи в джоба си.
— Комисарю! — Беше Галуцо. Каза, че никой не се е обаждал на Айша. Била се е вторачила в идеята, че трябва да се върне в дома си. Събудила се в ранни зори, взела автобуса и не могла да избегне срещата си със смъртта.
Като се върна във Вигата, преди да отиде в полицейското управление, мина през кантората на нотариуса Козентино, който му беше симпатичен.
— Кажете, комисарю.
Монталбано извади спестовната книжка и я подаде на нотариуса. Той я отвори, погледна я и след това попита:
— Какъв е проблемът?
Монталбано се забърка в много сложно обяснение, защото искаше някак половинчато да съобщи истината на нотариуса.
— Струва ми се, че разбрах — обобщи нотариусът Козентино, — тези пари принадлежат на госпожа, която предполагате, че е мъртва, следователно неин наследник е непълнолетният й син.
— Правилно.
— Бихте искали тези пари да бъдат сложени под запрещение по някакъв начин и детето да може да ги притежава едва след като навърши пълнолетие.
— Точно така.
— Извинете ме, но защо не задържите спестовната книжка у вас, а когато дойде моментът, вие самият да му я дадете?
— И кой може да каже дали след петнайсет години все още ще съм жив?
— Така е — каза нотариусът. След това продължи: — Нека да направим така, сега си вземете книжката, аз ще проуча казуса и ще се видим след седмица. Може би ще е добре да ги сложите на срочен влог, за да носят лихви тези пари.
— Направете го вие — каза Монталбано, ставайки.
— Вземете си книжката.
— Задръжте я. Възможно е да я загубя.
— Почакайте да ви дам разписка.
— Ама моля ви се!
— Още едно нещо само…
— Кажете, господин нотариус.
— Вижте, необходимо е сигурно потвърждение за смъртта на майката.
От полицейското управление се обади вкъщи. Ливия се приготвяше да тръгва. Сбогува се доста студено с него, поне така му се стори. Не знаеше какво да й каже:
— Мими дойде ли?
— Разбира се. Чака ме в колата.
— Приятен път! Ще ти се обадя довечера.
Трябваше да действа и да не се оставя да бъде повлиян от мъката на Ливия.
— Фацио!
— Заповядайте.
— Отивай в църквата на погребението на Лапекора, което трябва вече да е започнало. Вземи и Гало. На гробището, докато изказват съболезнования на вдовицата, се доближи до нея и й кажи с възможно най-мрачното си изражение: „Госпожо, трябва да ни последвате в полицейското управление“. Ако започне да прави сцени и я обземат капризи, не изпитвай никакви скрупули, качвай я в колата насила. А, още нещо, на гробищата със сигурност ще бъде и синът на Лапекора. В случай че се опита да защити майка си, сложете му белезници.
МИНИСТЕРСТВО НА ТРАНСПОРТА — ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАЖДАНСКА РЕГИСТРАЦИЯ НА МПС“