— Беше нещастник — каза госпожа Лапекора — и си заслужаваше смъртта, която го застигна. Довел в дома ми курвата, за да се забавлява в моето легло цял ден, докато съм навън.
— Казвате, че сте реагирали по този начин от ревност?
— А защо не?
— Но нали вече бяхте получили трите анонимни писма? Можели сте да ги изненадате, докато са били в офиса на „Салита Гранет“.
— Аз не правя такива неща. Кръвта се качи в главата ми, когато разбрах, че е довел курвата в дома ми.
— Госпожо, смятам, че кръвта ви се е качила в главата няколко дни преди това.
— И кога?
— Когато сте открили, че съпругът ви е изтеглил голяма сума от банковата си сметка.
И този път комисарят блъфираше. Но се получи добре.
— Двеста милиона лири — каза с яд и отчаяние вдовицата. — Двеста милиона лири за тази твърде голяма курва!
Ето откъде идваха част от парите в спестовната книжка на приносител.
— Ако не направех нещо, за да го спра, онзи беше способен да пропилее офиса, къщата и банковата си сметка!
— Искате ли да протоколираме, госпожо? Но преди това ми съобщете още нещо: какво каза съпругът ви, когато ви видя да се появявате?
— Каза ми: „Махай се от главата ми, трябва да отида в офиса!“. Може би е имал някакви пререкания с кучката, тя си е тръгнала и той се беше затичал подире й.
— Господин началник? Монталбано съм. Уведомявам ви, че точно в този момент успях да накарам госпожа Лапекора да направи самопризнания за убийството на съпруга си.
— Поздравления. Защо го е направила?
— Интерес, който иска да прикрие с ревност. Трябва да ви помоля за услуга. Мога ли да свикам кратка пресконференция?
Отговор не последва.
— Господин началник? Попитах ви мога ли да…
— Чух много добре, Монталбано. Но онемях от учудване. Вие искате да свикате пресконференция? Не мога да повярвам!
— Въпреки това е така.
— Добре, направете го. По-късно обаче трябва да ми обясните какво се крие зад всичко това.
— Потвърждавате ли, че госпожа Лапекора от доста време е знаела за връзката на съпруга си с Карима? — попита зетят на Галуцо в ролята си на кореспондент на „Телевигата“.
— Да. Чрез трите анонимни писма, които съпругът й е бил изпратил.
Не можаха да го разберат веднага.
— Вие казвате, че господин Лапекора се е саморазобличил? — попита го смаяно журналистът.
— Да. Защото Карима започнала да го изнудва. Надявал се на реакцията на съпругата си, за да се освободи от ситуацията, в която бил попаднал. Госпожата обаче не се е намесила. Нито дори синът му.
— Извинете, но защо не се е обърнал към закона?
— Защото е мислел, че ще предизвика голям скандал. Докато с помощта на съпругата си се е надявал, че всичко ще си остане, как да кажа, вътре в семейството.
— Къде е сега тази Карима?
— Не знаем. Избягала е със сина си, който е малко дете. Дори една нейна приятелка, разтревожена за изчезването на двамата, майка и син, е помолила „Свободна мрежа“ да покаже в ефир тяхна снимка. Но до ден-днешен никой не се е обадил.
Благодариха му и се разотидоха. Монталбано се усмихна доволно. Първият пъзел беше нареден перфектно, точно според установената схема. Фахрид, Ахмед и самата Айша бяха останали извън нея. С тях, използвайки ги добре, изображението на пъзела щеше да се окаже твърде различно.
Беше подранил за срещата си с Валенте, затова се отби в ресторанта, в който вече беше хапнал миналия път. Излапа порция пържени миди, панирани в галета, обилна порция спагети с миди без доматен сос и калкан на фурна с риган и карамелизиран лимон. Завърши със суфле от натурален шоколад с портокалов мус. Накрая стана, отиде в кухнята и стисна развълнувано ръката на готвача, без да каже нито дума. В колата на път за кабинета на Валенте пя с пълно гърло. „Гледай как се клатя, гледай как се клатя от този туист…“