— Неприятности? Какви неприятности?
— Да бъде замесен в предумишлено убийство, не ти ли се струва голяма и хубава неприятност?
Престия онемя.
— Моят колега Монталбано — намеси се Валенте — ти обяснява защо така се развиха нещата.
— И как са се развили?
— Развили са се така, че ако се беше обърнал директно към Спадача, без да ни даваш визитната му картичка, той щеше да се опита да сложи всичко в ред, без да казва на никого — така, под тезгяха. Ти обаче, давайки ни визитната му картичка, намеси закона. Затова на Спадача не му остана друга алтернатива, освен да отрича всичко.
— Какво?!
— Да, господине. Спадача никога не те е виждал, нито е чувал да се споменава за теб. Направи изявление, което се намира в папката с документите.
— Ама че кучи син! — каза Престия и попита: — Как тогава обясни факта, че разполагам с неговата визитна картичка?
Монталбано избухна в бурен смях.
— И затова също ти скрои шапката — каза му той. — Донесе ни ксерокопие на документа, с който преди десетина дни е известил в дирекцията на полицията в Трапани, че са му откраднали портфейла, а в него сред другите неща е имало и четири-пет, не си спомня добре, визитни картички.
— Направо те бутна в морето — каза Валенте.
— И водата е доста дълбока — добави Монталбано.
— Колко време ще успееш да се задържиш на повърхността? — преувеличи Валенте.
Под мишниците на Престия се очертаха огромни потни петна. Кабинетът се изпълни с неприятната миризма на мускус и чесън, чийто цвят Монталбано определи като гнило зелено. Престия се хвана за главата и промърмори:
— Натопиха ме! — Продължи да стои известно време в тази поза, след това явно се реши и каза: — Може ли да се видя с адвокат?
— Адвокат?! — каза твърде смаян Валенте.
— Защо искаш адвокат? — попита на свой ред Монталбано.
— Стори ми се, че…
— Сторило ти се е, че какво?
— Че ще те арестуваме ли?
Дуото функционираше до съвършенство.
— Няма ли да ме арестувате?
— Нищо подобно.
— Можеш да си вървиш, ако искаш.
На Престия му трябваха пет минути, за да се реши да отлепи задника си от стола, и след това буквално избяга.
— Сега какво ще стане? — попита го Валенте, който знаеше, че е предизвикал суматохата.
— Престия ще отиде да досажда на Спадача. Сега те са на ход.
Изражението на Валенте беше разтревожено.
— Какво ти е?
— Не знам… не съм убеден. Боя се да не накарат Престия да замълчи завинаги. Тогава отговорността ще е изцяло наша.
— Престия вече е излязъл много на преден план. Ако го премахнат, ще е все едно да се подпишат под цялата операция. Не, убеден съм, че ще го накарат да замълчи, но плащайки му щедро.
— Ще ми обясниш ли нещо?
— Разбира се.
— Защо се забъркваш в тази история?
— А ти защо ме следваш?
— Първата причина е, защото съм ченге като теб, а втората е, че се забавлявам.
— Веднага ще ти отвърна: моята първа причина съвпада с твоята. Втората е, че го правя с цел печалба.
— И какво си мислиш, че ще спечелиш?
— Печалбата е ясно оформена в главата ми. Искаш ли да се обзаложим, че ти също ще спечелиш нещо от това?
Решен да не се поддава на изкушението, профуча със сто и двайсет километра покрай ресторанта, в който на обяд се беше натъпкал до козирката. След половин километър обаче внезапно промени намерението си и натисна спирачките, предизвиквайки шофьора на колата след него яростно да натисне клаксона. Човекът на волана, докато го изпреварваше, го погледна ядосано и му показа знак, че е рогоносец. Монталбано направи обратен завой, който беше абсолютно забранен в тази отсечка, отиде право в кухнята и попита готвача, без дори да го поздрави:
— Вие как готвите скалните барбуни?
17
На следващата сутрин точно в осем часа се яви пред началника на полицията, който по навик още в седем беше вече в кабинета си, сред негодуващите и проклинащи чистачки, възпрепятствани от него да си вършат работата.
Монталбано му разказа за самопризнанието на госпожа Лапекора, като му съобщи, че злощастният убит човечец, в опита си да избегне трагичния край, беше написал анонимно писмо на съпругата си и подписано писмо на сина си, но те го бяха оставили да се пържи в собственото си масло. Не спомена нито за Фахрид, нито за Муса, тоест за по-големия пъзел. Не искаше началникът на полицията, който беше вече към края на своята кариера, да се окаже замесен в история, която вонеше повече от лайно.