Изпращам ви моите поздрави и съжалявам.
Лекото треперене на ръцете му го затрудни да сложи писмото вътре в плика и след това да го прибере в джоба си. Обзе го дълбока умора, заради което беше принуден да се подпре със затворени очи на облегалката на стола. Дишането му се затрудни, стори му се, че въздухът в стаята се беше изчерпал. Изправи се с мъка и влезе в кабинета на Ауджело.
— Какво става? — попита го Мими веднага щом го погледна в лицето.
— Нищо. Слушай, имам работа, всъщност имам нужда да остана малко на спокойствие и насаме.
— Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
— Да. Заеми се с всичко. Ще се видим утре. Не им казвай да ме търсят вкъщи.
Мина през дюкяна за леблебия и семки, купи си голяма кесия и започна разходката си по кея. През главата му преминаваха хиляди мисли, но не успяваше да спре нито една от тях. Стигна до фара, но не спря. Точно под него имаше голяма зеленясала и хлъзгава скала. Успя да се покачи на нея, рискувайки при всяка стъпка да падне в морето, седна отгоре й с кесията в ръка. Но не я отвори, усещаше нещо като вълна, която извираше някъде от тялото му и се издигаше към гърдите му, а оттам се покачваше към гърлото му, образувайки буца, която го задушаваше и му пречеше да си поеме въздух. Имаше нужда да заплаче, но не успяваше. После в хаоса от мисли, които прекосяваха мозъка му, няколко думи някак дръзко се проясниха в съзнанието му до такава степен, че да състави стих с тях:
— Баща, който умира всеки ден по малко…
Какво беше това? Поезия? И от кого? Кога я беше прочел? Повтори стиха полугласно:
— Баща, който умира всеки ден по малко…
И най-накрая от гърлото му, до този момент, кой знае защо, затворено, излезе вик, но не толкова вик, колкото силното стенание на ранено животно, което незабавно беше последвано от неудържимите и освобождаващи го сълзи.
Когато преди година го бяха ранили при престрелка и се намираше в болницата, Ливия му беше съобщила, че баща му се обажда всеки ден. Само веднъж беше дошъл лично да го посети, още докато беше в болнични. Значи, вече е бил болен. На Монталбано му се беше сторило, че баща му само леко е отслабнал и толкова. Всъщност беше по-елегантен от обичайното, въпреки че винаги беше държал да се облича добре. Тогава беше попитал сина си дали има нужда от нещо. „Аз имам възможност“ — беше му казал.
Кога ли беше дошло мълчаливото отдалечаване между него и баща му? Монталбано не можеше да отрече, че той беше грижлив и любящ родител. Беше направил всичко, за да може загубата на майка му да му тежи колкото е възможно по-малко. Малкото — за щастие — пъти, в които като юноша се беше разболявал, баща му не беше отивал на работа, за да не го оставя сам. Какво тогава не беше проработило както трябва? Може би между двамата е имало пълна липса на общуване, не успяваха никога да намерят точните думи, за да изразят взаимно чувствата си. Много пъти като дете Монталбано си беше мислил: „Баща ми е затворен човек“. А вероятно, но го разбираше едва сега, седнал на върха на морската скала, баща му е мислил същото за него. Беше показал голямата си душевна деликатност, защото беше изчакал синът му да завърши висшето си образование и да спечели конкурса, за да се ожени повторно. Но когато баща му беше отвел в дома им новата си съпруга, Монталбано беше останал безразсъдно обиден. Между двамата се беше издигнала стена, вярно — от стъкло, но все пак стена. И така, техните срещи прогресивно бяха намалели до един или два пъти в годината. Баща му обикновено носеше каса с вина, произведени в неговата винарна, оставаше половин ден и си тръгваше. Монталбано намираше виното му за отлично и го раздаваше и на приятели, като им казваше, че го е произвел баща му. Но на него, на баща си, беше ли казвал някога, че виното му е отлично? Разрови се в паметта си: никога. Така както и баща му събираше вестниците, които пишеха за него, или му избликваха сълзи, когато го виждаше по телевизията. Но никога не го беше поздравил за негово разследване, завършило с успех.