Остана върху морската скала повече от два часа и когато се изправи, за да се върне в градчето, беше взел своето решение. Нямаше да отиде да види баща си. Виждайки го, щеше със сигурност да разбере сериозността на болестта му и щеше да стане още по-зле. Всъщност той не знаеше дали баща му би желал неговото присъствие. Освен това умиращите плашеха и изпълваха с ужас Монталбано. Не беше сигурен дали ще може да понесе ужаса и уплахата да види как баща му умира, щеше да избяга на ръба на колабирането.
Пристигна в Маринела, чувствайки все още пронизителната и тежка умора в себе си. Съблече се, сложи си банския и влезе в морето. Плува, докато не започнаха да му се схващат краката. Върна се в дома си, но си даде сметка, че не е в състояние да отиде на вечеря у началника си.
— Ало? Монталбано съм. Съжалявам, но…
— Не можете да дойдете ли?
— Не, много съжалявам.
— Работа?
Защо да не му каже истината?
— Не, господин началник. Получих писмо, което се отнася за баща ми. Написали са ми, че е на смъртно легло.
Началникът на дирекцията на полицията в Монтелуза отначало не каза нищо, но комисарят ясно чу дълбоката му въздишка.
— Слушайте, Монталбано, ако искате да отидете да го видите, даже за по-дълъг период от време, отивайте, не се безпокойте, аз ще намеря начин временно да ви намеря заместник.
— Не, няма да отида. Благодаря ви.
Дори и този път началникът му не каза нищо. Разбира се, думите на комисаря трябва да го бяха поразили, но тъй като беше човек с традиционно възпитание, не се върна към темата.
— Монталбано, объркан съм.
— Моля ви, не се чувствайте така заради мен.
— Спомняте ли си, че на вечеря трябваше да ви кажа две неща?
— Разбира се.
— Ще ви ги съобщя по телефона, въпреки че този начин ме смущава. А може би не е и най-подходящият момент, но се опасявам, че може да го научите от другите, знам ли, от вестниците… Вие, естествено, не сте в течение, но почти от година бях пуснал рапорт за пенсиониране.
— О, боже, не ми го казвайте…
— Да, потвърдиха ми го.
— Ама защо искате да си тръгнете?
— Защото не съм вече в хармония със света и защото се чувствам уморен. Аз наричам играта със залагания за футболните мачове „Спорт Италия“.
Комисарят не го разбра.
— Извинете ме, но не схванах.
— Вие как я наричате?
— Тото Калчо.
— Виждате ли? Ето разликата. Преди известно време един журналист обвини Монтанели16, че е остарял, и като доказателство за това посочи, че Монтанели все още наричал залаганията „Спорт Италия“, както преди трийсет години.
— Ама това нищо не означава! Това е само някаква шега!
— Означава, Монталбано, означава. Означава несъзнателно да си се закотвил в миналото, да не искаш да видиш или направо да отхвърляш определени промени. Освен това ми оставаше само още година, за да изляза в пенсия. В Ла Специя все още си стои къщата от моите родители, започнал съм да я ремонтирам. Ако имате желание, когато ходите да се виждате с госпожица Ливия, може да отскочите и до нас.
— И кога ще…
— Ще си тръгна ли? Какъв ден е днес?
— Дванайсети май.
— Официално ще напусна длъжността на десети август — прокашля се и комисарят разбра, че сега идваше ред на второто нещо, което може би беше по-трудно за казване. — Относно другия проблем… — беше ясно, че се колебае.
Монталбано го подпомогна:
— По-лошо от това, което току-що ми казахте, надали ще има.
— Отнася се за вашето повишение.
— Не!
— Изслушайте ме, Монталбано. Вашата позиция не може повече да бъде отстоявана. Вземете предвид и това, че след като получих разрешение за пенсиониране, как да кажа, няма да имам вече същото влияние и тежест. Трябва да ви предложа и няма да има препятствия!