— Ще бъда ли преместен?
— Деветдесет и девет на сто. Бъдете сигурен, че ако не ви предложа за повишение с всичките успехи, които сте постигнали, този факт може да бъде изтълкуван и лошо от министерството и може така или иначе да ви преместят, при това, без да сте повишен. Увеличението на заплатата няма ли да ви дойде добре?
Мозъкът на комисаря работеше с пълна пара, направо пушеше, за да намери някакво възможно разрешение. Прозря едно и рискува:
— Но ако от този момент нататък не арестувам никого?
— Не ви разбирам.
— Казвам: ако започна да се преструвам, че не разкривам нищо, ако не разследвам както би трябвало, ако се изпусна…
— Глупости, изпускате се да говорите идиотщини. Не разбирам защо, но всеки път, когато ви говоря за повишение, изведнъж давате на заден ход и започвате да разсъждавате като дете.
Прекара още час в мотаене из дома си, постави книгите по местата им, почисти прахта от стъклата, покриващи петте гравюри, които притежаваше — нещо, което Аделина никога не правеше. Не пусна телевизора. Погледна часовника, беше станало почти десет вечерта. Качи се в колата и отиде в Монтелуза. В трите кина прожектираха „Сродства по избор“ на Братя Тавиани, „Открадната красота“ на Бертолучи и един филм с Гуфи17. Не се поколеба дори за миг и избра анимационния филм. Залата беше празна. Върна се назад към този, който му беше скъсал билета.
— Ама вътре няма никой?
— Вие нали сте там. Какво искате, компания ли? Късно е, в този час децата са легнали да спят. Останали сте само вие буден.
Толкова се забавлява, че по едно време се усети, че се смее сам в празната зала.
Помисли си, че идва момент, в който забелязваш, че животът ти се е променил. Започваш да се питаш кога ли е станало. И не намираш отговор дали недоловимите факти са се натрупали до такава степен, че са станали причина за обрата. Или пък тези, които ясно са се откроявали, но не си оценил нито възможностите, които са открили, нито последствията, които са донесли. Колкото и да се питаш и да се разпитваш, няма да съумееш да намериш отговора на онова „кога“. Като че ли изобщо имаше някакво значение! Ама не — той, Монталбано, на този въпрос вече можеше да отговори съвсем точно: денят, в който се бе променил животът му, е точно дванайсети май.
До входната врата на къщата му Монталбано беше накарал да сложат малка лампа, която се запалваше автоматично с настъпването на нощта. На фона на нейната светлина, докато се движеше по междуградското шосе, видя колата, спряна на равното място пред къщата му. Отби по тясната уличка, която водеше към къщата, и паркира на няколко сантиметра от другия автомобил. Оказа се, както очакваше, беемве, сив металик. Номерът му беше АМ 237 GW. В него обаче не се виждаше никой, вероятно човекът, който го беше докарал, се прикриваше наоколо. Монталбано реши, че е по-добре да се престори на безразличен. Слезе от колата, подсвирквайки си, затвори я и едва тогава видя човека, който го чакаше. Не го беше забелязал преди това, защото стоеше прав от другата страна на автомобила, но беше с толкова нисък ръст, че не се подаваше дори над покрива му. Беше нещо като джудже или малко по-висок. Добре облечен, със златни очила.
— Накарахте ме да ви чакам — каза човечето, пристъпвайки напред.
Монталбано, с ключове в ръката, тръгна към входната врата. Полуджуджето се изпречи пред него, размахвайки пред очите му някаква карта.
— Ето документите ми — каза то.
Комисарят отмести ръчицата, която държеше картата, отвори вратата и влезе. Другият го последва.
— Аз съм полковник Лоенгрин Пера — каза статуетката.
Комисарят изведнъж спря, все едно бяха опрели оръжие между лопатките му. Обърна се бавно и изгледа полковника. Родителите му трябва да му бяха дали това име, за да го обезщетят по някакъв начин заради ръста и фамилията му18. Монталбано остана очарован от обувчиците на полковника, със сигурност му се налагаше да си ги прави по поръчка, защото не влизаха дори в мерките за обувки тип „юношески“, както ги наричаха обущарите. Въпреки това го бяха записали за военна служба, следователно дори и едва-едва трябваше да има необходимата височина. Но очите му зад очилата бяха жизнени, проницателни и опасни. Монталбано се убеди, че пред него стоеше мозъкът на операция „Муса“. Отиде в кухнята, все така следван от полковника, сложи да си подгрее барбуните със сос, които Аделина му беше приготвила, и започна да подрежда масата, без изобщо да отвори уста. Върху масата имаше някаква книга от седемстотин страници, която беше купил от една сергия и никога не беше отварял, но го беше провокирало заглавието й — „Метафизика на частичното съществуване“19. Взе я, изправи се на пръсти, прибра я в библиотеката и натисна бутона на видеокамерата. Полковник Лоенгрин Пера сякаш се подчини на сигнал за снимане на дубъл и седна на правилния стол.