18
Монталбано отдели повече от половин час, за да си изяде барбуните — било защото искаше да им се наслади, тъй като те го заслужаваха, било за да създаде впечатление у полковника, че за това, което би могъл да му каже, не му пука изобщо, ама изобщо. Не му предложи дори чаша вино, държеше се, все едно бе сам, и дори веднъж звучно се оригна. От своя страна Лоенгрин Пера, след като седна, повече не помръдна, като се ограничи да се взира в комисаря със змийските си очички. Едва след като Монталбано си изпи чашката с кафе, полковникът започна да говори:
— Със сигурност сте разбрали защо съм дошъл при вас.
Комисарят стана, отиде в кухнята, остави чашката в мивката и се върна.
— Играя с открити карти — продължи тогава полковникът, — може би с вас това е най-добрият начин. Затова поисках да използвам тази кола, за която вие цели два пъти правихте запитване, за да узнаете данните на собственика й — извади от джоба си два листа, в които Монталбано разпозна факсовете, които беше изпратил на служба „Гражданска регистрация на МПС“. — Само че вече знаехте чия собственост е тази кола, защото със сигурност началникът на полицията вероятно ви е бил казал, че това е засекретен номер. И така, след като въпреки всичко сте изпратили тези факсове, те трябва да означават повече от обикновено запитване за информация, колкото и непредпазливо да е то. Затова се убедих, поправете ме, ако греша, че желаете по някакви ваши съображения ние да излезем на светло. И ето ме тук, задоволихме желанието ви.
— Ще ми позволите ли за миг? — попита го Монталбано и без да дочака отговора му, се надигна, излезе, отиде в кухнята и се върна с купа, в която имаше огромно количество замразен сладолед „Сицилианска касата“20.
Полковникът се приготви с олимпийско спокойствие да го изчака да си изяде и сладоледа.
— Продължавайте нататък — каза му любезно комисарят. — Така не мога да го ям, трябва да го изчакам малко да се разтопи.
— Преди да продължа нататък — подхвана отново полковникът, който очевидно имаше здрави нерви, — ми позволете едно уточнение. Във вашия повторен факс намеквате за убийството на жена на име Айша. Ние нямаме нищо общо с тази смърт. Касае се само за нещастен случай. Ако се налагаше да я елиминираме, щяхме да го направим веднага.
— Не се и съмнявам. Много добре го бях разбрал.
— Тогава защо във вашия факс сте написали нещо различно?
— За да извадя коза.
— Така е. Чели ли сте записките и изказванията на Мусолини?
— Не са сред моите предпочитани четива.
— В една от последните си записки Мусолини твърди, че с народа трябва се отнасяш както с магарето — с тояга и с морков.
— Мусолини както винаги е оригинален! Знаете ли какво?
— Кажете.
— Същото изречение казваше и дядо ми, който беше недодялан човек, селянин, но той, тъй като не беше Мусолини, се позоваваше само на магарето.
— Мога ли да продължа в този преносен смисъл?
— Разбира се!
— Факсовете ви, успехът ви да убедите колегата си Валенте от Мадзара да разпита капитана на риболовния кораб и шефа на кабинета на префекта, както и други факти бяха вашите удари с пръчката, за да ни изкарате от бърлогата.
— А морковът къде е?
— Съдържа се в изявленията ви по време на пресконференцията след ареста на госпожа Лапекора за убийството на съпруга й. Да, там със сигурност можехте да ни въвлечете насила, но не пожелахте да го направите и старателно ограничихте това престъпление в границите на ревността и алчността. Но този морков беше заплашителен, той казваше…
— Полковник, съветвам ви да оставите метафорите, стигнахме до говорещия морков.
— Съгласен съм. С тази пресконференция искахте да ни накарате да разберем, че разполагате и с други факти, които за момента не желаете да извадите на показ. Така ли е?