Монталбано чувстваше, че ядът му се засилва, само още една дума в повече и тя със сигурност щеше да се окаже погрешна. Протегна ръката си, приближи чинията със сладоледа и започна да го яде. Лоенгрин Пера вече беше свикнал с това и когато Монталбано започна да вкусва от сладоледа, повече не отвори уста.
— Карима е била убита, потвърждавате ли го? — попита го Монталбано след няколкото пълни лъжици.
— За съжаление, да. Фахрид се е уплашил, че…
— Не ме засяга защо. Засяга ме само, че е била убита с благословията на един верен слуга на държавата като вас. Вие как наричате този специфичен казус — неутрализация или убийство?
— Монталбано, не може да се мери с аршина на общия морал…
— Полковник, вече ви предупредих в мое присъствие да не използвате думата морал.
— Исках да кажа, че в някои случаи държавните съображения…
— Достатъчно — каза Монталбано, който беше излапал сладоледа си след няколко гневни гребвания с лъжицата.
След това изведнъж се удари по челото:
— Ама колко е часът?
Полковникът погледна малкия си скъп ръчен часовник, който изглеждаше като детска играчка.
— Станало е два часът.
— Как така Фацио все още не е дошъл? — запита се Монталбано, правейки се на разтревожен. И добави: — Трябва да се обадя по телефона. — Стана, отиде при телефона, който беше на писалището, на два метра разстояние, и заговори на висок глас, така че Лоенгрин Пера да чуе всичко.
— Ало, Фацио? Монталбано съм.
Фацио се затрудни да му отговори, защото беше сънен.
— Комисарю, какво става?
— Ама как, забрави ли за онзи арест?
— Какъв арест? — попита го Фацио в пълно неведение.
— Ареста на Симоне Филеча.
Симоне Филеча беше арестуван точно от Фацио предния ден. В действителност обаче Фацио веднага го разбра:
— Какво трябва да направя?
— Ела до вкъщи, за да ме вземеш с колата, и отиваме да го арестуваме.
— Моята кола ли да взема?
— Не, по-добре една от нашите.
— Идвам веднага.
— Почакай. — Комисарят покри с едната си ръка слушалката и се обърна към полковника: — Още колко имаме?
— Зависи от вас — каза Лоенгрин Пера.
— Да кажем, че трябва да дойдеш при мен след около двайсет минути — каза комисарят на Фацио, — но не преди това. Трябва да приключа разговора си с един приятел — прекъсна връзката и седна.
Полковникът се усмихна.
— След като имаме толкова малко време, тогава направо ми кажете каква ви е цената. И не се обиждайте за израза.
— Струвам малко, много малко — каза Монталбано.
— Слушам ви.
— Само две неща. Искам до седмица да бъде намерен трупът на Карима, но по такъв начин, че безпроблемно да може да бъде идентифициран.
Удар с боздуган по главата щеше да предизвика по-малък ефект за Лоенгрин Пера. Отвори и затвори устичката си, улови с ръчиците си ръба на масата, все едно се страхуваше, че ще падне от стола.
— Защо? — успя да произнесе той с гласа на копринена буба.
— Това си е моя работа — беше непоколебимият и кратък отговор.
Полковникът поклати главица наляво-надясно, а след това обратно, изглеждаше като кукла на пружина.
— Не е възможно.
— Защо?
— Не знаем къде е… погребана.
— И кой го знае?
— Фахрид.
— Фахрид неутрализиран ли е? Знаете ли, че тази дума ми хареса?
— Не, но се върна в Тунис.
— Тогава няма проблем. Влезте във връзка с другарчетата си от Тунис.
— Не — каза решително джуджето. — Играта вече приключи. Нямаме никаква полза да я започваме отново само заради намирането на някакъв труп. Не, не е възможно. Поискайте каквото желаете, но това не може да ви го дадем. А и не виждам смисъл в това.
— Търпение — каза Монталбано и се изправи.
Машинално и Лоенгрин Пера се изправи, но не беше от този тип хора, които лесно се предават.
— Така, само от любопитство, искате ли да ми кажете вашето второ искане?
— Разбира се. Началникът на полицията във Вигата е внесъл предложение за моето повишение като заместник-началник…
— Няма да имаме никаква трудност да накараме когото трябва да бъде прието — каза с облекчение полковникът.