Събуди се, когато вече минаваше девет часът, но обзет от ясното чувство, че няма сили да се върне в полицейското управление, за да подхване отново всекидневната си работа. Реши да се обади на Мими:
— Альооо! Альооо! Кой говори, кой се обажда?
— Катаре, Монталбано съм.
— Господине, точно вие ли сте?
— Точно аз съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.
— Ало, Салво. Къде си?
— Вкъщи. Слушай, Мими, не мога да дойда на работа.
— Лошо ли ти е?
— Не. Само че няма да мога нито днес, нито утре. Имам нужда от четири или пет дни почивка. Ще успееш ли да ме покриеш?
— Разбира се.
— Благодаря.
— Почакай, не затваряй.
— Какво има?
— Разтревожен съм, Салво. От два дни се държиш странно. Какво ти става? Не ме карай да те мисля.
— Мими, само имам нужда от малко отдих. Това е всичко.
— Къде отиваш?
— В момента не знам. След това ще ти се обадя.
Макар че много добре знаеше къде отива. В Маринела си приготви куфара за пет минути, като повече време загуби да избере кои книги да вземе със себе си. Остави бележка, написана с печатни букви, на домашната си помощница Аделина, предупреждавайки я, че ще се върне след седмица.
Пристигна в гостилницата на Мадзара, където го посрещнаха като блудния син.
— Миналия ден ми се стори, че давате стаи под наем.
— Да, отгоре имаме пет стаи, но сме извън сезона и само една е заета.
Показаха му стаята — просторна, светла и с изглед към морето.
Просна се на леглото, изпразнил главата си от всякакви мисли, но чувствайки как гърдите му се изпълват с щастлива меланхолия. Тъкмо вдигаше котва, за да отплава към „страната на сънищата“, когато чу да се тропа на вратата.
— Влезте, отворено е.
На прага се появи готвачът. Мъжище със забележителни размери, около четирийсетгодишен, с тъмна кожа и тъмни очи.
— Какво правите? Няма ли да слезете? Разбрах, че сте дошли, и ви приготвих нещо, което…
Не успя да чуе какво му беше приготвил готвачът, защото някаква нежна и много приятна музика, музика от рая, зазвуча в ушите му.
От един час продължаваше да наблюдава лодката с гребла, която бавно се приближаваше към брега. В нея някакъв мъж гребеше с ритмични и енергични движения. Лодката беше забелязана и от собственика на гостилницата и в действителност Монталбано го чу да вика:
— Луичи, кавалерът се връща!
Комисарят видя Луичино, шестнайсетгодишния син на гостилничаря, да влиза във водата и да избутва лодката чак до пясъка, така че човекът в нея да не си измокри обувките. Кавалерът, на когото Монталбано все още не знаеше името, беше облечен безупречно, включително и с вратовръзка. На главата си имаше бяла панамена шапка с обичайната черна лента.
— Кавалере, хванахте ли нещо? — попита го гостилничарят.
— По дяволите, нищо не хванах.
Мършав и сприхав мъж около седемдесетте. След това Монталбано го чу да потропва с крака в съседната стая до неговата.
— Сервирах ви тук — каза гостилничарят веднага щом видя Монталбано да се появява за вечеря и го заведе в една стаичка, в която се събираха само две маси. Комисарят му беше признателен, защото голямата зала ехтеше от гласовете и смеха на някаква шумна компания. — Сложил съм прибори за двама — продължи гостилничарят. — Имате ли нещо против, ако кавалер Пинтакуда яде с вас?
Нещо против имаше, защото винаги се боеше да не се наложи да говори, докато се храни.
След малко седемдесетгодишният слаб мъж се представи с лек поклон.
— Либорио Пинтакуда и не съм кавалер. Трябва да ви предупредя за нещо, дори с цената на това да ви се сторя невъзпитан — продължи кавалерът, който не беше кавалер, веднага щом седна. — Аз, когато говоря, не се храня. Следователно, ако се храня, не говоря.
— Добре дошли в клуба — каза Монталбано, въздъхвайки с облекчение. Макароните с морски раци притежаваха прелестта на балерина от висока класа, но пълненият лаврак със сос от шафран го остави без дъх, почти уплашен. — Вие мислите ли, че чудо като това може да се повтори? — попита той Пинтакуда, посочвайки му вече празната си чиния. Бяха приключили с храненето и затова можеха да започнат да си говорят.
— Ще се повтори, бъдете спокоен, както и чудото с кръвта на свети Дженаро — каза Пинтакуда. — От години идвам тук и никога, казвам никога, не съм изпитвал нито едно разочарование от кухнята на Танино.