— Монталбано! О, пресвети боже, къде се загубихте?
— Извинявам се, че не ви уведомих, но си взех няколко почивни дни.
— Разбирам. Ходихте да видите…
— Не. Търсили сте ме? Имате нужда от мен ли?
— Да, търсих ви, но нямам нужда от вас. Почивайте си. Спомняте ли си, че трябваше да ви предложа за повишение?
— Как да не си спомням!
— И така, тази сутрин ми се обади комендатор Рагуза от министерството. Той е мой добър приятел. Съобщи ми, че срещу вашето повишение… искам да кажа, изглежда, са възникнали някакви пречки, но не знам от какво естество. Рагуза не искаше или не можеше да ми каже нищо повече. Даде ми също така да разбера, че всяко настояване ще е безполезно и може би вредно. Аз, повярвайте ми, съм смаян и обиден.
— Аз не.
— Знам много добре! Дори сте доволен, не е ли така?
— Двойно доволен, господин началник.
— Двойно?
— Ще ви го обясня, но не по телефона.
Успокои се. Действаха в правилната посока.
На следващата сутрин Либорио Пинтакуда, с димяща чаша кафе в ръката, го събуди, когато навън все още беше тъмно:
— Чакам ви в лодката.
Беше го поканил за половин ден на скучен риболов и комисарят беше приел. Обу си дънки и риза с дълъг ръкав: в лодката с един безупречно облечен господин щеше да се стеснява по бански.
Да лови риба, за преподавателя се оказа същото като да се храни: не отвори уста, освен от време на време да изругае рибите, които не кълвяха.
Към девет сутринта, когато слънцето вече се беше вдигнало нависоко, Монталбано не можа повече да се въздържи:
— На път съм да загубя баща си — каза той.
— Моите съболезнования — отвърна му преподавателят, без да повдигне очи от кордата на въдицата.
На комисаря тези думи му се сториха неуместни и фалшиви.
— Все още не е умрял, но е на смъртно легло — уточни той.
— Няма никаква разлика. За вас баща ви е умрял точно в момента, в който сте разбрали, че умира. Останалото е, как да кажа, телесна формалност. Нищо повече. С него ли живеете?
— Не, в друго населено място.
— Сам?
— Да. Но не намирам сили да отида да го видя в това състояние, преди да си отиде. Не мога да го направя. Самата идея ме плаши. Никога няма да ми стигне куражът да стъпя в болницата, където е настанен.
Възрастният човек не каза нищо, ограничи се само в поставянето на нова стръв, защото рибите я бяха изяли с големи благодарности. След това се реши да заговори:
— Знаете ли, случи ми се да следя едно ваше разследване, онова, което беше наречено „Теракотеното куче“. По този повод изоставихте следствието за трафика на оръжия, за да се заемете решително и с много ентусиазъм с престъпление, което се е случило преди петдесет години и чието разрешение нямаше да има никакъв практически ефект. Знаете ли защо го направихте?
— От любопитство? — осмели се да каже Монталбано.
— Не, скъпи мой. Това, което направихте, беше много изискан и умен начин да продължите да практикувате неприятния си занаят, бягайки така от еднообразието на всекидневието. Очевидно това всекидневно еднообразие в определен момент започва много да ви тежи. И вие бягате от него. Както правя аз, когато се скривам тук. Но веднага щом се върна вкъщи, губя на мига половината от ползата от това бягство. Реален факт е, че баща ви умира, но вие отказвате да го потвърдите, установявайки го лично. Правите като децата, които, затваряйки очи, си мислят, че са премахнали света. — На това място преподавателят Либорио Пинтакуда погледна комисаря право в очите: — Кога ще решите да пораснете, Монталбано?
20
Докато слизаше по стълбите, за да отиде на вечеря, реши, че на следващата сутрин ще отпътува за Вигата, отсъствал беше пет дни. Луичино беше приготвил масата в обичайната стаичка, а Пинтакуда вече седеше на своето място и го чакаше.
— Утре си тръгвам — съобщи му Монталбано.
— Аз не — имам нужда от още една седмица за дезинтоксикация.