Не е вярно, както беше писал някой, че дъхът на царевичния хляб ни връща от смъртта. Връщат ни добродетелите на любовта и приятелството. На другия ден ми се обади Джил Бъкнам. Съобщи ми, че старецът е на смъртно легло, и ме попита дали не бих се върнал на работа. Отбих се при него и той ми обясни, че всъщност собственикът ме е преследвал, и аз с радост приех службата.
Вървях следобеда по Пето Авеню и не можех да проумея как е възможно един свят, толкова мрачен до вчера, за миг да се преобрази и да стане така приятен. Тротоарите сякаш блестяха и във влака по пътя за в къщи аз се усмихвах на ония глупави момичета от рекламите за корсети в Бронкс.
Следващата сутрин взех аванс срещу заплатата си, сложих деветстотин долара в един плик, изтрих отпечатъците на пръстите и когато последните светлини в квартала угаснаха, се отправих към Уорбъртънови. Преди малко се бе излял дъжд, но сега не валеше. Нямаше нужда от особена предпазливост. Заобиколих къщата, влязох през отворената кухненска врата и оставих плика на масата в тъмната стая. Вече се отдалечавах от къщата, когато до мен спря дежурната полицейска кола. Един познат полицай свали стъклото и попита:
— Какво правите толкова късно навън, мистър Хейк?
— Разхождам си кучето — отвърнах весело аз. Куче не се виждаше, но те и не погледнаха. — Ей, Тоби! Ела, Тоби! Тук, Тоби! А, това се казва добро куче — извиках аз и се отдалечих, подсвирквайки си в мрака щастливо.