Прибрах се в своята тъмна кухня и изпих три-четири чаши вода. Трябва да съм стоял половин час и повече до мивката, преди да се сетя да погледна портфейла на Карл. Слязох в зимника и заключих вратата, после запалих лампата. В портфейла имаше малко повече от деветстотин долара. Угасих осветлението и пак се върнах в тъмната кухня. О, никога не съм предполагал, че човек може да бъде толкова нещастен, мозъкът му да бъде разделен на безброй кутийки, пълни догоре с угризение на съвестта! Къде останаха богатите реки с пъстърва от младостта и другите невинни забавления? Влажният мирис на буйните води, иглолистната гора след проливен дъжд, летният ветрец при откриването на риболова с дъх на трева като този на кравите. Главата ти се замайва и всичките реки са пълни (поне така си въобразявах в тъмната кухня) с пъстърва, нашето потънало съкровище. Заплаках.
Както казах, Шейди Хил е предградие, достъпно за критиката на плановици, авантюристи и лирични поети, но ако работиш в града и трябва да отглеждаш деца, мисля, че по-добро място едва ли би могло да се намери. Вярно е, че съседите ми са богати, което в случая означава свободно време, съвсем разумно използване от тях. Те пътуваха по света, слушаха музика и когато се случеше да купят книга на някое летище, избираха Тукидид, а понякога и Тома Аквински. Караха ги да строят противовъздушни скривалища, а те садяха дървета и рози, които правеха градините им разкошни, изпълнени с блясък. Ако следващата сутрин видех през прозореца на кухнята зловещо вонящите развалини на голям град, шокът от спомена за снощната ми постъпка едва ли щеше да бъде по-кошмарен. Моралното дъно на моя свят бе пропаднало, без да затъмни и на йота слънцето. Облякох се крадешком — защо са му на изчадието на мрака веселите гласове на семейството — и хванах ранния влак. Габардиненият костюм трябваше да лъха на чистота и честност, но аз бях едно жалко същество, чиито стъпки бяха взети за шума на вятъра. Прегледах вестника. Съобщаваха за обир в Бронкс, при който задигнали трийсет хиляди долара, предназначени за заплати. Някаква дама от Уайт Плейнс се прибрала от прием вкъщи и открила, че са откраднали кожите и бижутата й. Медикаменти на стойност шейсет хиляди долара били изнесени от един склад в Бруклин. Почувствах се по-добре, когато установих, че съм извършил нещо съвсем обикновено. Но само малко по-добре, и то за късо време. Отново се изправих пред констатацията, че съм просто крадец и мошеник, извършил нещо крайно осъдително и против нормите на всяка известна религия. Откраднах, нещо повече — влязох с взлом в къщата на приятел и наруших всички неписани закони, на които се крепи обществото. Съвестта така терзаеше душата ми — като човката на хищна птица, — че лявото ми око получи тик и отново бях на ръба на пълния нервен припадък. Влакът стигна до града и аз отидох в банката. На излизане едва не ме блъсна едно такси. Уплаших се не толкова за костите си, а за това, че можеха да намерят в джоба ми портфейла на Карл Уорбъртън. Когато се убедих, че никой не ме гледа, изтрих портфейла в панталоните си (да премахна отпечатъците от пръстите) и го пуснах в една кофа за боклук.
Помислих, че кафето ще ме успокои, влязох в близкия ресторант и седнах на една маса при непознат човек. Мръсните книжни подложки и полупразните чаши с вода не бяха вдигнати, а пред мястото на непознатия имаше трийсет и пет цента бакшиш, оставени от предишен посетител. Докато гледах менюто, с крайчеца на окото си видях как непознатият прибра в джоба си трийсетте и пет цента. Ама че мошеник! Станах и напуснах ресторанта.
Влязох в канторката си, окачих шапката и палтото, сложих си ръкавелите, въздъхнах и се загледах в пространството, сякаш ей сега щеше да започне ден, пълен с дръзновение и решимост. Не бях запалил лампата. Не мина много време и в стаята до мене влезе някой. Чух как съседът ми леко и после по-силно се изкашля, драсна клечка кибрит и се залови за работата си.
Стените бяха тънки, направени наполовина от матирано стъкло и наполовина от шперплат, така че между канторите нямаше никаква звукова изолация. Извадих от джоба си цигара и крадешком, като у Уорбъртънови, изчаках на улицата да забръмчи камион и чак тогава драснах клечка. Възбудата на подслушването ме завладя напълно. Съседът ми се мъчеше да продаде уран по телефона. Прилагаше следната техника: отначало бе вежлив, после ставаше противен. „Какво става с вас, мистър X? Не искате ли да спечелите малко пари? — След това ставаше язвителен. — Съжалявам, че наруших спокойствието ви, мистър X. Мислех, че все ще можете да отделите шейсет долара.“ Набра дванайсет номера, без да успее да намери купувачи. Аз се спотайвах, тих като мишка. Поиска информацията на Айдълуайлд, за да провери кога пристигат самолетите от Европа. Лондонският беше навреме. Самолетите от Рим и Париж имаха закъснение.