В сряда имах рожден ден. Сетих се в средата на следобеда в кантората и мисълта, че Кристина може да ме изненада с гости, ме накара да скоча от стола задъхан. После реших, че това едва ли ще се случи. Но приготовленията на децата ме изправяха пред емоционален проблем. Не виждах как ще издържа.
Излязох рано от службата и преди да взема влака, изпих две питиета. Кристина ме посрещна на гарата с вид на човек, доволен от всичко, и аз успях да прикрия тревогата си. Децата бяха облекли чисти дрехи и така възторжено ми пожелаха честит рожден ден, че се почувствах ужасно. На масата имаше куп дребни подаръци, направени от самите деца — копчета за ръкавели, бележник и т.н. При дадените обстоятелства аз мислех, че се държа много духовито: сложих на главата си малка клоунска шапчица, духнах свещите на тортата, благодарих им, но тогава стана ясно, че има още един подарък, големия подарък. След вечеря ме помолиха да остана в стаята, а Кристина и децата излязоха вън. После дойде Джуни и ме заведе зад къщата, където се бяха струпали всички. На стената бе облегната сгъваема алуминиева стълба с картичка, превързана с панделка, и аз извиках, сякаш някой ме бе ударил по главата:
— По дяволите, какво значи това?
— Мислехме, че ще ти трябва, татко — каза Джуни.
— За какво ми е притрябвала стълба? Да не съм… да не съм крадец?
— Ами прозорците против буря? Мрежите…
Обърнах се към Кристина.
— Да не съм бълнувал в съня си?
— Не — отвърна Кристина. — Не си бълнувал в съня си.
Джуни се разплака.
— Можеш да изчистиш листата от улуците — каза Рони. Двете момчета ме гледаха навъсени.
— Все пак трябва да признаеш, че подаръкът е твърде необикновен — казах на жена си.
— Господи! — възкликна Кристина. — Хайде, деца. Да си вървим. — Тя ги поведе към вратата на терасата.
Мотах се из градината до тъмно. На втория етаж запалиха лампите. Джуни все още плачеше, а Кристина й пееше. После стана тихо. Почаках да светне в нашата спалня и малко след това се качих горе. Кристина седеше по нощница пред тоалетката. Очите й бяха подути от сълзи.
— Опитай се да разбереш — започнах аз.
— Няма какво да разбирам. Децата месеци наред пестиха, за да ти купят тази проклета стълба.
— Не знаеш през какви неприятности съм минал напоследък — оправдавах се аз.
— И през ада да си минал, пак няма да ти простя — каза тя. — Не си минал през нищо такова, което да оправдае поведението ти. Цяла седмица я криха в гаража. Чудесни са.
— Тия дни не бях на себе си.
— Аз ли не знам, че не си бил на себе си! — извика тя. — Как чаках да излезеш сутрин и се боях, когато наближеше да си дойдеш вечер.
— Не съм бил чак толкова лош — казах аз.
— Беше същински ад — каза тя. — Ти беше рязък с децата, отвратителен с мен, груб с приятелите си и злобен зад гърба им. Просто ужас!
— Искаш да си отида?
— О, господи, и още как. Тогава ще си отдъхна.
— А децата?
— Питай адвоката ми.
— Добре, ще се махна.
През хола отидох в килера, където държахме куфарите. Измъкнах моя куфар и открих, че кучето на децата е изгризало от едната страна целия кожен кант по края. Помъчих се да намеря друг и куп куфари се стовариха върху главата ми и ожулиха ушите ми. Помъкнах куфара, зад който се повлече отпраният му кант, и влязох в спалнята.
— Гледай! — казах гневно аз. — Кучето е изгризало кожения ръб на куфара. — Жена ми дори не обърна глава. — Цели десет години съм влагал по двайсет хиляди долара годишно в този дом — извиках аз — и когато дойде време да си вървя, нямам и един сносен куфар! Всеки си има куфар. Дори и котката има хубава чанта за пътуване.
Отворих шкафа с ризите. Там имаше само четири чисти ризи.
— Нямам чисти ризи дори за седмица! — отново изкрещях аз.
Набутах в куфара едно-друго, нахлупих шапката и с почти маршова стъпка се отправих навън. Поколебах се за миг дали да взема колата, дори влязох в гаража да я огледам. После видях обявлението „Продава се“, което висеше на къщата, откакто отдавна, много отдавна я купихме. Избърсах праха от тенекията, взех пирон и камък, отидох пред къщата и заковах обявлението на един клен. Запътих се към гарата. Разстоянието е около миля. Дългото парче кожа се влачеше след мен. Спрях и опитах да го откъсна, но не успях. На гарата узнах, че следващият влак заминава в четири часа сутринта. Реших да чакам. Седнах на куфара и като минаха пет минути, поех обратно за вкъщи. На половината път видях Кристина да бърза по улицата, някак твърде лятно облечена: с пуловер, пола и гуменки — първите неща, които е имала подръка. Върнахме се заедно и си легнахме.