В неделя играх голф. Играта свърши късно, но аз исках да поплувам в клубния басейн, преди да се прибера вкъщи. При басейна нямаше никой освен Том Мейтланд. Той е мургав, приятен мъж, много богат и мълчалив. Изглежда затворен. Съпругата му е най-дебелата жена в Шейди Хил и никой не обича твърде децата им. Мисля, че е от оня тип хора, чиито приеми, приятелства, любовни приключения и бизнес почиват като някаква сложна надстройка — кула от кибритени клечки — върху меланхолията, останала от ранната младост. Едно духване, и ще се сгромоляса. Спрях да плувам почти по тъмно. Клубът бе осветен и от верандата долиташе шумът на вечерящите. Мейтланд седеше на ръба на басейна, потопил крака в светлосинята вода, с дъх на хлор като Мъртвото море. Подсушавах се, когато минах край него, и го попитах дали няма да се окъпе.
— Аз не мога да плувам — каза той. Усмихна се, отвърна поглед, сетне прикова очи в тихата, прозрачна вода на басейна, обгърната от вечерта. — Някога вкъщи имахме басейн — продължи той, — но не успях да се науча да плувам. Тогава по цели дни свирех на цигулка.
Стоеше там, четиридесет и пет годишен, най-малко милионер, а не можеше да плува. Предполагам, че не бе имал и много случаи да бъде така откровен. Докато се обличах, идеята се появи сама, без моя помощ в главата ми — следната ми жертва щеше да бъде семейство Мейтланд.
Няколко нощи по-късно се събудих в три часа. Отново ме налегнаха мисли за объркания ми живот — за майка ми в Кливланд, за напуснатото предприятие. Отидох в банята да изпуша една цигара, преди да си спомня, че умирам от рак и скоро ще оставя вдовица и сираци без нито един долар. Облякох се, обух сините гуменки, надникнах през отворените врати на детските стаи и излязох. Времето беше облачно. Минах през задните градини и стигнах ъгъла. После прекосих улицата и завих към алеята за гаража на Мейтланд. Вървях по тревата до самия чакъл. Вратата беше отворена и аз се вмъкнах в къщата, възбуден и уплашен като при Уорбъртънови. В здрачната тъмнина имах чувството, че съм безплътен — същински дух. Тръгнах след носа си по стълбите към техните спални. Чух дълбоко дишане и съзрях сако и панталони върху един стол. Посегнах към джоба на сакото, но такъв нямаше. Това съвсем не беше сако от костюм, а една от ония лъскави и атлазени дрехи, каквито носят децата. Нямаше смисъл да търся портфейл в панталоните. Градинарят едва ли беше спечелил много от подстригването на тревата. Измъкнах са бързо от къщата.
Тази нощ повече не заспах. Стоях в мрака и си мислех за Том Мейтланд, Грейси Мейтланд, за Уорбъртънови и Кристина, за собствената си жалка съдба, за това колко по-различен е Шейди Хил нощем, отколкото при дневна светлина.
На следната нощ аз отново тръгнах — този път към Пютърови. Те бяха не само богати, но се и биеха, щом се напият. Пиеха толкова много, че когато угасяха лампите, и гръм не можеше да ги пробуди. Както обикновено излязох малко след три часа.
Мислех си с тъга за своя произход — как съм бил заченат от една наконтена двойка след вечеря от шест блюда в някакъв хотел посред града. Майка ми все казваше, че ако не била пила толкова коктейли преди прочутата вечеря, едва ли съм щял да се появя на този свят. Мислех и за оня старец и вечерта в Плаза, за селянките с натъртените бедра от Пикардия, за всичките кафяво-златни ангели, които крепяха театъра, за ужасната си участ. Докато вървях към Пютърови, изведнъж нещо остро прошумя в дърветата и градините като вихър над пожар, после усетих дъжда на ръцете и лицето си и се разсмях.
Защо не можех да кажа, че някой добър лъв ме е вкарал в правия път или непорочно дете, или далечните звуци на музика от черква, а то беше просто дъждът, който падаше на главата ми и чийто мирис усещах в носа си. Той ме освободи от костите във Фонтенбло и участта ми на крадец. Ако се бях постарал, сигурно щях да намеря и друг изход от неприятностите си. На шията ми няма примка. Живея на този свят по свое собствено желание. Докато ги имах, наследените от мен блага на живота не засягаха никого. А аз ги имах: връзката между мокрите коренчета на тревата и космите, които растяха по тялото ми, радостта, че съществувам и мога да се любувам на летните нощи, да обичам децата, да надничам в деколтето на Кристина. По това време вече стигнах до Пютърови, погледнах тъмната къща, обърнах се и си отидох. Легнах и сънувах приятни сънища. Сънувах, че пътувам с лодка по Средиземно море. Съзрях някакви изтрити мраморни стъпала, които водеха към водата, а самата вода беше синя, солена и мръсна. Вдигнах мачтата, опънах платното и стиснах дръжката на кормилото. Потеглих и много се чудех, че съм само на седемнайсет години. Е, човек не може да има всичко.