— Така ще ми остане достатъчно време да убия Оливър Димбълби — каза мрачно Джулиан — и пак да си бъда в леглото за новините в десет.
— В качеството си на твой неформален представител в този случай — заяви Алон — бих те посъветвал да не го правиш.
— Мислиш, че трябва да изчакам до сутринта, за да убия Оливър?
Габриел неволно се усмихна.
— Генералът великодушно се съгласи да запази името ти в тайна — каза той. — Ако бях на твое място, не бих споменал нищо в Лондон за краткия ти сблъсък с италианските правоохранителни органи.
— Той не беше твърде кратък — възрази Ишърууд. — Аз не съм като теб, скъпи. Не съм свикнал да прекарвам нощите си в затвора. И със сигурност не съм свикнал да се натъквам на трупове. Боже мой, трябваше да го видиш. Той определено бе нарязан на ивици.
— Още една причина да не казваш нищо, когато се прибереш у дома — каза Алон. — Последното нещо, което ти трябва, е убийците на Джак Брадшоу да прочетат името ти във вестниците.
Ишърууд прехапа долната си устна и бавно кимна в знак на съгласие.
— Генералът, изглежда, си мисли, че Брадшоу е търгувал с откраднати картини — каза той след малко. — Освен това май си мисли, че аз съм имал сделки с него. Той порядъчно ме нахока.
— А ти имал ли си, Джулиан?
— Сделки с Джак Брадшоу?
Габриел кимна утвърдително.
— Няма да удостоя с отговор този въпрос.
— Трябваше да те попитам.
— През моята кариера съм правил много нередни неща, обикновено по твое нареждане. Но никога, ама наистина никога не съм продавал картина, за която съм знаел, че е крадена.
— А какво ще кажеш за контрабандна картина?
— Дай дефиниция за „контрабандна“ — отвърна Ишърууд с дяволита усмивка.
— Какво ще кажеш за Оливър?
— Питаш ме дали Оливър Димбълби продава откраднати картини?
— Предполагам, че да.
Ишърууд се замисли за момент, преди да отговори.
— Няма много неща, които биха ме изненадали относно Оливър Димбълби — каза той най-накрая. — Но не, не вярвам, че той търгува с крадени картини. Всичко беше просто лош късмет и лош момент.
Джулиан даде знак на сервитьора и си поръча още един коктейл „Белини“. Той най-после започваше да се отпуска.
— Трябва да призная — каза Ишърууд, — че ти беше последния човек на света, когото очаквах да видя днес.
— Чувството е взаимно, Джулиан.
— Предполагам, че двамата с генерала се познавате.
— Разменяли сме си визитните картички.
— Той е една от най-неприятните личности, които съм срещал.
— Ферари не е толкова лош, след като го опознаеш.
— Какво знае за нашите взаимоотношения?
— Знае, че сме приятели и че съм реставрирал няколко картини за теб. И ако питаш мен — добави Габриел, — вероятно знае за твоите връзки с булевард „Цар Саул“.
На булевард „Цар Саул“ се намираше Службата за външно разузнаване на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата ѝ. Хората, които работеха в нея, я наричаха просто Службата. Така я наричаше и Джулиан Ишърууд. Той не беше на работа в Службата, а беше член на саяним — глобалната мрежа от нейни доброволни помощници. Те бяха банкери, които предоставяха на агентите от Службата пари в брой при извънредни ситуации; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им даваха стаи под фалшиви имена; агенти за коли под наем, които им осигуряваха непроследими превозни средства. Ишърууд бе вербуван в средата на 70-те години, по време на вълната от палестински терористични атаки срещу израелски цели в Европа. Той бе имал само една задача — да съдейства за изграждането и поддържането на оперативното прикритие на един млад реставратор на картини и убиец на име Габриел Алон.
— Предполагам, че моето освобождаване не е било безвъзмездно — каза Джулиан.
— Не — отвърна Габриел. — В действителност бе доста скъпо.
— Колко скъпо?
Алон му каза.
— Дотук беше твоята отпуска във Венеция — рече Ишърууд. — Изглежда, съсипал съм всичко.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джулиан. Аз ти дължа много.
Ишърууд се усмихна тъжно.
— Колко време мина? — попита той.
— Сто години.
— И сега отново ще ставаш баща, и то два пъти. Никога не съм мислил, че ще доживея да видя този ден.
— Нито пък аз.
Ишърууд погледна Алон.
— Не изглеждаш развълнуван от перспективата, че ще имаш деца.
— Не ставай смешен.