В деня на първата им среща Киара му бе предложила кафе. Сега тя вече не пиеше кафе, а само вода и плодов сок, които постоянно посръбваше от пластмасова бутилка. Това беше единственият външен признак, че след дълга борба с безплодието най-накрая беше бременна, като носеше близнаци. Киара се бе заклела да не се съпротивлява на неизбежното увеличаване на теглото с диета или упражнения, които тя смяташе за още една мания, натрапена на света от американците. Киара беше по душа венецианка, а венецианците не използваха велоергометри и не вдигаха тежести, за да изградят своите мускули. Те ядяха и пиеха добре, правеха секс, а когато им бяха необходими малко физически упражнения, се разхождаха по пясъчните плажове на Лидо или слизаха за сладолед до крайбрежната алея „Дзатере“.
Киара затвори телефона и спря игривия си поглед върху него. Очите ѝ бяха с цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която Габриел досега не бе успял да възпроизведе точно върху платно. В момента те направо сияеха. Тя бе щастлива, помисли си той, по-щастлива, отколкото някога я бе виждал. Изведнъж сърце не му даде да ѝ каже, че генерал Ферари се е появил като потоп да развали всичко.
— Как се чувстваш? — попита той.
Тя завъртя очи и отпи вода от пластмасовото си шише.
— Нещо лошо ли казах?
— Не е нужно все да ме питаш как се чувствам.
— Искам да знаеш, че аз съм загрижен за теб.
— Знам, че си загрижен, драги. Но аз не съм неизлечимо болна. Просто съм бременна.
— Какво трябваше да те попитам?
— Трябваше да ме попиташ какво искам за вечеря.
— Гладен съм — каза той.
— Аз винаги съм гладна.
— Дали да не излезем да хапнем навън?
— Всъщност на мен ми се готви.
— В състояние ли си да го направиш?
— Габриел!
Тя започна ненужно да подрежда документите на бюрото си. Това не беше добър знак. Киара винаги подреждаше разни неща, когато беше раздразнена.
— Как беше работата ти? — попита тя.
— Беше вълнуваща за минутка.
— Не ми казвай, че ти е било скучно с творба на Веронезе.
— Свалянето на мръсния лак не е най-удовлетворяващата част от реставрацията.
— Нямаше ли някакви изненади?
— С картината ли?
— Като цяло — отговори Киара.
Това беше особен въпрос.
— Адриана Дзинети дойде на работа, облечена като Граучо Маркс8 — отвърна Габриел, — но иначе си беше един нормален ден в църквата „Сан Себастиано“.
Киара го изгледа намръщено. После отвори едно чекмедже с върха на ботуша си и разсеяно сложи няколко документа в една картонена папка. Алон нямаше да се изненада, ако те нямаха никаква връзка с тези, които вече си бяха в папката.
— Има ли нещо, което те притеснява? — попита той.
— Нали няма пак да ме попиташ как се чувствам?
— Дори не съм си и помислял.
Тя затвори чекмеджето по-силно, отколкото бе необходимо.
— Отбих се в църквата в обедната почивка, за да те изненадам — каза Киара след малко, — но ти не беше там. Франческо ми каза, че си имал посетител. Заяви, че не знае кой е бил той.
— И ти, естествено, разбра, че Тиеполо лъже.
— Не е нужно да си обучен разузнавач, за да видиш това.
— Продължавай — подкани я Габриел.
— Обадих се в Оперативния отдел, за да проверя дали някой от булевард „Цар Саул“ не е в града, но оттам ми казаха, че никой не те е търсил.
— За разнообразие.
— Кой дойде да те види днес, Габриел?
— Това започва да звучи като разпит.
— Кой беше? — попита отново тя.
Алон вдигна дясната си ръка и след това сви два от пръстите ѝ.
— Генерал Ферари?
Той кимна утвърдително. Киара се втренчи в бюрото си, сякаш търсеше нещо, което не е на мястото си.
— Как се чувстваш? — попита тихо Габриел.
— Добре — отвърна тя, без да вдига поглед, — но ако ми зададеш още веднъж този въпрос…
Вярно бе, че Габриел и Киара всъщност не живееха в старото гето на Венеция. Наетият от тях апартамент се намираше на втория етаж в загубил блясъка си стар дворец, в спокойния квартал Канареджо, където на евреите никога не бе забранявано да влизат. От едната страна имаше тих площад, а от другата — канал, където от Службата държаха малка моторница, в случай че на Габриел се наложеше да избяга от Венеция за втори път в легендарната му кариера. В Тел Авив имаха сериозни основания да бъдат загрижени за неговата безопасност — след дългогодишна съпротива той се бе съгласил да стане следващият началник на Службата. Оставаше една година до началото на неговия мандат. След това всяка минута от ежедневието му щеше да бъде посветена на защитата на Израел от онези, които искаха да го унищожат. Нямаше да има повече реставрации, нито дълги престои във Венеция с красивата му млада съпруга, не и без армия от телохранители, които да ги охраняват.
8
Джулиъс Хенри Маркс, по-известен като Граучо Маркс (1890–1977), е американски комик, телевизионна и кинозвезда. — Б.пр.