— Включително „Сибила Клеве“ от Лукас Кранах Старши. След като бе арестуван, майка му нарязала картините на малки парченца и ги изхвърлила заедно с кухненските отпадъци. — Французинът поклати неодобрително глава. — Аз съвсем не съм идеален човек, но никога не съм унищожавал картина. — Той хвърли още един поглед към Алон. — Дори и когато е трябвало.
— А втората категория?
— Некомпетентният загубеняк. Той краде картина, не знае какво да прави с нея и изпада в паника. Понякога успява да получи малък откуп или парично възнаграждение. Често пъти го залавят. Честно казано — добави Дюран, — аз се възмущавам от този тип. Той създава лошо име на хора като мен.
— Професионалисти, които извършват поръчкови кражби?
Морис кимна утвърдително. Двамата вървяха по булевард „Матиньон“. Те подминаха парижките офиси на аукционната къща „Кристис“ и завиха по булевард „Шанз-Елизе“. Кестените от двете му страни протягаха голи клони към сивото небе.
— Има хора от правоохранителните органи, които твърдят упорито, че аз не съществувам — продължи Дюран. — Те си мислят, че съм плод на въображението. Не разбират, че по света има изключително богати хора, които желаят страстно да притежават велики произведения на изкуството и не се интересуват дали те са откраднати, или не. В действителност има хора, които искат даден шедьовър именно защото е откраднат.
— Коя е четвъртата категория?
— Организираната престъпност. Те са много добри в кражбите на картини, но не толкова добри в пласирането им на пазара. — Дюран замълча, после добави: — Ето къде Джак Брадшоу се появява на сцената. Той беше посредник между крадците и купувачите, или ако щеш — първокласен укривател на крадени творби. И беше добър в работата си.
— Какъв вид купувачи?
— Понякога той продаваше директно на колекционери — отвърна Морис. — Но през повечето време изпращаше откраднатите произведения на мрежа от дилъри тук, в Европа.
— Къде по-точно?
— Париж, Брюксел и Амстердам са отлични тържища за крадени творби на изкуството. Но законите за собствеността и неприкосновеността на личния живот в Швейцария все още я правят Мека за продажбата на крадено имущество.
Те прекосиха площад „Конкорд“ и влязоха в Градините на Тюйлери. От лявата им страна се издигаше „Жьо дьо Пом“ — малкият музей, който нацистите бяха използвали като сортировъчна база за плячкосваните във Франция произведения на изкуството. Дюран като че ли съзнателно положи усилия да не го погледне.
— Твоят приятел Джак Брадшоу се занимаваше с опасен бизнес — каза Морис. — Той трябваше да се разправя с онзи вид хора, които бързо прибягват до насилие, когато не постигнат каквото са си наумили. Сръбските банди са особено активни в Западна Европа. Руските също. Възможно е Брадшоу да е бил убит в резултат на сделка, която е завършила зле. Или… — Гласът на Дюран заглъхна.
— Или какво?
Морис се поколеба, преди да отговори.
— Имаше слухове — каза той най-накрая. — Нищо конкретно, забележи. Само спекулации.
— Какви спекулации?
— Че Джак е замесен в придобиването на голям брой картини на черния пазар само за един човек.
— Знаеш ли името на този човек?
— Не.
— Истината ли ми казваш, Морис?
— Може да се изненадаш — отговори Дюран, — но когато някой придобива колекция от крадени картини, той не се стреми да афишира това, което прави.
— Продължавай.
— Имаше и други слухове, които се носеха за Брадшоу, слухове, че той посредничи в сделка за един шедьовър. — Морис се огледа почти незабележимо, преди да продължи. Това беше действие, помисли си Габриел, достойно за професионален шпионин. — Шедьовър, който е в неизвестност от няколко десетилетия.
— Знаеш ли коя е картината?
— Разбира се. И ти също я знаеш. — Дюран спря и се обърна към Алон. — Тя е „Рождество Христово“, рисувана от бароков художник в края на кариерата му. Неговото име е Микеланджело Меризи, но повечето хора го познават с името на селището близо до Милано, където е живяло семейството му.
Габриел си помисли за трите букви, които бе разчел на кубчето с листчета за телефонни съобщения на Брадшоу: К… В… О.
Буквите не бяха случайни.
Те бяха част от името Караваджо.
11.
Градините на Тюйлери, Париж
Два века след смъртта му той бил почти забравен. Неговите картини събирали прах в хранилищата на галерии и музеи, много от тях погрешно приписвани на други автори, техните драматично осветени фигури чезнели бавно в пустотата на характерния им тъмен фон. Най-сетне през 1951 г. видният италиански изкуствовед Роберто Лонги събрал известните му творби и ги показал на света в Палацо Реале в Милано. Мнозина от тези, които посетили забележителната изложба, никога не били чували името Караваджо.