Както се очакваше, няколко минути по-късно той дойде в бара, клатушкайки се, с дискретността на локомотивна свирка посред нощ. Ишърууд грабна мобилния си телефон и се престори, че води спешен разговор, но на Оливър тези не му минаваха. Той се насочи направо към масата му — като хрътка, нахвърляща се върху лисица, както Джулиан щеше да си спомни по-късно — и разположи дебелия си задник на празния стол.
— „Домен Даниел Шотар“ — каза той одобрително, като извади бутилката с вино от кофичката с лед. — Не възразяваш да си налея, нали?
Димбълби носеше втален тъмносин костюм, който прилягаше на пълната му фигура като обвивката на наденица, и големи златни копчета за ръкавели с размера на австрийски шилинги. Бузите му бяха едри и розови, бледосините му очи блестяха ярко, което подсказваше, че се е наспал добре предната нощ. Оливър Димбълби беше грешник от най-висока класа, но страдаше от угризения на съвестта.
— Не ме разбирай погрешно, Джули — каза той, като си наля щедро от виното на Ишърууд, — но изглеждаш като купчина мръсно пране.
— Саймън Менденхол не каза подобно нещо.
— Саймън изкарва прехраната си, като говори на хората така, че да им вземе парите. Аз обаче казвам неподправената истина, дори и когато от нея боли. — Димбълби погледна Ишърууд с искрена загриженост.
— О, не ме гледай така, Оливър.
— Как?
— Сякаш се мъчиш да измислиш нещо мило, което да кажеш, преди лекарят да изключи животоподдържащата система.
— Поглеждал ли си се в огледало напоследък?
— Тези дни се опитвам да избягвам огледалата.
— Разбирам защо. — Димбълби си наля още един пръст вино в чашата.
— Има ли нещо друго, което мога да ти поръчам, Оливър? Малко хайвер?
— Аз не ти ли се реванширам винаги?
— Не, Оливър, не го правиш. В действителност, ако водех сметка, което не правя, ти ми дължиш няколко хиляди лири.
Димбълби не обърна внимание на забележката.
— Какво има, Джулиан? Какво те безпокои този път?
— В момента ти ме безпокоиш, Оливър.
— Заради онова момиче е, нали, Джули? Това ти е развалило настроението. Как ѝ беше името?
— Касандра — отговори Ишърууд на прозореца.
— Разби ти сърцето, нали?
— Те винаги го правят.
Димбълби се усмихна.
— Способността ти да се влюбваш направо ме смайва. Какво ли не бих дал да мога да се влюбя поне веднъж.
— Знам, че си най-големият женкар, Оливър.
— Да бъдеш женкар няма почти нищо общо с любовта. Обичам жените, всички жени. И точно в това е проблемът.
Ишърууд се загледа към улицата. Навън отново заваля — точно навреме за вечерния наплив клиенти.
— Продал ли си някакви картини напоследък? — попита Димбълби.
— Всъщност продадох няколко.
— Не съм чул за нито една.
— Така е, защото не бяха огласени.
— Глупости — отвърна Оливър, като изсумтя презрително. — Не си продал нищо от месеци. Но това не те спира да купуваш, нали? Колко картини имаш скътани в твоя склад? Достатъчно, за да напълниш един музей и да ти останат още няколко хиляди. И всички те са изсъхнали, мъртви.
Ишърууд не отговори нищо, само потърка долната част на гърба си. Постоянната болка там го измъчваше като лаещата кашлица преди. Той предполагаше, че това е подобрение. Болките в гърба не пречеха на съседите.
— Предложението ми си остава в сила — каза Димбълби.
— Какво е предложението ти?
— Хайде, Джули. Не ме карай да го казвам на глас.
Ишърууд извърна леко главата си и се взря право в месестото детинско лице на Оливър.
— Не говориш отново за закупуването на моята галерия, нали?
— Готов съм да бъда повече от щедър. Ще ти дам справедлива цена за малка част от колекцията ти, която е продаваема, а останалото ще използвам за отопление на сградата.
— Много великодушно от твоя страна — отвърна язвително Ишърууд, — но аз имам други планове за галерията.
— Изпълними ли са?
Джулиан запази мълчание.
— Много добре — каза Димбълби. — Щом не ми даваш да придобия проклетата развалина, която наричаш галерия, поне ми позволи да направя нещо друго, за да ти помогна да излезеш от настоящия си син период.
— Не искам едно от твоите момичета, Оливър.
— Не говоря за момиче. Говоря за едно приятно пътуване, което ще ти помогне да се откъснеш от проблемите.