В продължение на повече от два века кланът Орсати бе свързан с две неща на остров Корсика: зехтина и смъртта. Зехтинът идваше от маслиновите горички, които растяха в огромното им имение; смъртта — от ръцете на техните убийци тадунагиу. Орсати убиваха от името на онези, които не можеха сами да го извършат: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете; жени, които нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят вместо тях. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.
Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той бе поел управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.
Дон Антон Орсати живееше в планините в средата на острова, заобиколен от стени от макиата и бодигардове. Двама от тях стояха на пост пред портата на имението му. Като видяха Алон, те се отдръпнаха и го поканиха да влезе. Черен път го отведе през една маслинова горичка, излязла сякаш от картина на Ван Гог, до настлания с чакъл преден двор на огромната вила на Орсати. Пред нея стояха още охранители. Те претърсиха бегло вещите на Габриел, а след това единият от тях — мургав, с изпито лице убиец, който изглеждаше около двадесетгодишен, го придружи по стълбите до кабинета на дона. Той беше голямо, просторно помещение, обзаведено с груби корсикански мебели и тераса с изглед към частната долина на Орсати. В каменната камина припукваха дърва от макиата. Те изпълваха въздуха с аромат на розмарин и градински чай.
В средата на стаята бе поставена голяма дъбова маса, на която работеше донът. На нея имаше декоративна бутилка със зехтин „Орсати“, телефон, който той рядко използваше, и подвързана с кожа счетоводна книга, която съдържаше тайните на уникалния му бизнес. Неговите наемни убийци, тадунагиу, бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които те извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока, което означаваше, че в света на Орсати зехтинът и кръвта се лееха съвместно в едно общо предприятие. Всичките му убийци имаха корсикански произход, с изключение на един. Благодарение на изключителната си подготовка той се занимаваше само с най-трудните задачи. Освен това изпълняваше длъжността директор по продажбите за доходоносния централноевропейски пазар.
Донът беше едър мъж по корсиканските стандарти — висок над метър и осемдесет и широкоплещ. Той носеше чифт широки панталони, прашни кожени сандали и снежнобяла риза, която жена му гладеше всяка сутрин и отново следобед, когато той станеше от дрямка. Косата му бе черна, както и очите му. Като стисна ръката му, Габриел изпита чувството, че тя е изсечена от камък.