— Какъв беше вашият мотив?
— Вендетата е задържала това семейство в бизнеса в продължение на поколения — отговори Орсати. — Убийството на Сандро ди Лука доказа, че можем да действаме извън Корсика, без да бъдем открити. Баща ми си остана против до смъртта си. Но след като той си отиде, аз направих семейния бизнес международен.
— Ако не се разрастваш, загиваш.
— Това еврейска поговорка ли е?
— Вероятно — отговори Габриел.
На масата бе сервиран традиционен корсикански обяд с ухаещи на макиата ястия. Алон си взе от зеленчуците и сирената, но пренебрегна наденицата.
— Това е кашерно — каза Орсати, като сложи с вилицата си няколко парчета от месото в чинията на Габриел.
— Не знаех, че има равини в Корсика.
— Има много — увери го донът.
Алон избута настрана парчетата наденица и попита Орсати дали все още ходи на църква, след като отнеме нечий живот.
— Ако го правех — отговори корсиканецът, — щях да прекарвам повече време на колене, отколкото някоя перачка. Освен това на този етап съм напълно неспасяем. Господ може да прави с мен каквото пожелае.
— Бих се радвал да видя разговора между теб и Бог.
— Дано се проведе по време на корсикански обяд. — Донът се усмихна и напълни отново с розе чашата на Габриел. — Ще ти споделя една тайна — каза той, връщайки бутилката в средата на масата. — Повечето хора, които убиваме, заслужават да умрат. По своя собствен малък начин кланът Орсати е направил света много по-добро място.
— Щяхте ли да се чувствате по този начин, ако ме бяхте убили?
— Не ставай глупав — отговори донът. — Да те оставя жив бе най-доброто решение, което някога съм вземал.
— Доколкото си спомням, дон Орсати, вие нямахте нищо общо с решението да остана жив. В действителност — добави остро Алон — вие бяхте твърдо против него.
— Дори и аз, непогрешимият дон Антон Орсати, от време на време допускам грешки, въпреки че никога не съм правил нещо толкова глупаво, като да се съглася да намеря картина на Караваджо за италианците.
— Аз наистина нямах голям избор по този въпрос.
— Това е налудничава задача.
— Точно по моята специалност.
— Карабинерите търсят тази картина в продължение на повече от четири десетилетия и така и не са успели да я намерят. Според мен тя вероятно отдавна е унищожена.
— Слуховете, които се носят, не са такива.
— Какво си чул?
Габриел отговори на въпроса, като даде на дона същата информация, която бе дал на генерал Ферари в Сан Ремо. След това му обясни своя план за връщането на картината. Корсиканецът явно бе заинтригуван.
— Какво общо има това с фамилията Орсати? — попита той.
— Имам нужда да наема един от хората ви.
— Някой конкретен ли имаш предвид?
— Директорът по централноевропейските продажби.
— Каква изненада.
Алон не каза нищо.
— И ако се съглася?
— Едната ръка мие другата — отвърна Габриел, — а двете ръце мият лицето.
Донът се усмихна.
— Може би в крайна сметка наистина си корсиканец.
Алон се загледа в долината и се усмихна.
— За съжаление, не съм такъв, дон Орсати.
15.
Корсика
Както се оказа, човекът, който бе нужен на Габриел, за да намери творбата на Караваджо, бе по работа далеч от острова. Дон Орсати не каза къде е той, нито дали работата му е свързана със зехтина или с проливане на кръв, а само че ще се върне след два, най-много три дни. Той даде на Алон един пистолет „Танфолио“ и ключовете за вилата в съседната долина, където да го изчака. Габриел познаваше добре вилата. Той беше отседнал там с Киара след последната им операция и на нейната огряна от слънце тераса бе научил, че тя носи неговите деца. Имаше само един проблем с къщата: за да стигне до нея, трябваше да мине край трите древни маслинови дървета, където неизменно стоеше на пост ужасният кафеникав козел на дон Казабианка, предизвиквайки всички, които се осмеляха да нахлуят в неговата територия. Старият козел поначало си беше отмъстително създание, но, изглежда, хранеше особена ненавист към Алон, с когото бе имал множество сблъсъци, изпълнени с взаимни заплахи и обиди. В края на обяда Орсати обеща да поговори с дон Казабианка от името на Габриел.
— Вероятно той би могъл да разубеди животното — добави скептично донът.
— Или би могъл да превърне козела в чанта и чифт обувки.
— Хич да не ти хрумват подобни мисли — предупреди го Орсати. — Ако докоснеш дори един косъм от главата на нещастния козел, това ще предизвика вражда.