— Какво ще стане, ако той просто изчезне?
— Макиата няма очи — рече донът, — но вижда всичко.
С тези думи Орсати придружи Габриел по стълбите до двора и го видя да се качва в колата си. Алон кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Когато стигна до острия ляв завой, видя козела на дон Казабианка да стои, завързан за едно от трите стари маслинови дървета, с израз на унижение на прошарената му муцуна. Алон отвори прозореца си и на италиански засипа козела с куп обиди по отношение на външния му вид, неговото родословие и позора на сегашното му положение. След това, смеейки се, пое нагоре по склона на хълма към вилата.
Тя беше малка и спретната, с червен керемиден покрив и големи прозорци с изглед към долината. Като влезе, веднага си пролича, че двамата с Киара са били последните ѝ обитатели. Неговият скицник все още лежеше на масичката в хола, а в хладилника намери неотворена бутилката „Шабли“, която му беше дал отсъстващият директор по европейските продажби на дон Орсати. Иначе рафтовете на кухненския килер бяха празни. Габриел отвори френските прозорци, за да влезе следобедният бриз, седна на терасата и проучва задълбочено предоставеното му от генерала досие за картината на Караваджо, докато студът не го накара да влезе вътре. Дотогава вече минаваше четири часът и слънцето изглеждаше кацнало в горния край на долината. Той си взе набързо един душ, облече чисти дрехи и се отправи към селото, за да напазарува, преди да затворят магазините.
В този изолиран край на Корсика бе имало град още от мрачните дни след падането на Римската империя, когато вандалите опустошили бреговете ѝ толкова безмилостно, че ужасените островитяни нямали друг избор, освен да избягат в планинската част, за да оцелеят. Една древна улица се виеше спираловидно край вилите и жилищните сгради, стигайки до широк площад в най-високата точка на градчето. От трите страни на площада имаше магазини и кафенета, от четвъртата се издигаше старата църква. Габриел намери място за паркиране и се запъти към пазара, но реши, че първо има нужда да се подкрепи с едно кафе. Той влезе в едно от кафенетата и седна на маса, откъдето можеше да гледа мъжете, които играеха петанк23 на площада под светлината на уличен фенер от ковано желязо. Един от мъжете позна в лицето на Алон приятеля на дон Орсати и го покани да се присъедини към играта. Габриел се престори, че го боли рамото и отвърна на френски, че би предпочел да си остане зрител. Той не спомена, че трябва да пазарува. В Корсика с това все още се занимаваха жените.
Точно тогава камбаните на църквата забиха, отбелязвайки пет часа. Няколко минути по-късно тежката дървена врата се отвори и един свещеник в черно расо се появи на стъпалата. Той застана там, усмихвайки се благосклонно, докато няколко енориаши — предимно стари жени, се заточиха една след друга към площада. Една от жените, след като кимна разсеяно за довиждане на свещеника, внезапно застина на място, сякаш само тя бе предупредена за наличието на опасност. След това жената продължи да върви и изчезна през вратата на малка схлупена къща в съседство с жилището на пастора.
Габриел си поръча още едно кафе. След това промени решението си и вместо него, си поръча чаша червено вино. Сумракът се сгъсти; лампите грееха топло в магазините и прозорците на схлупената къща близо до дома на пастора. Сега пред вратата ѝ, която беше открехната само няколко сантиметра, се появи десетгодишно момче с дълга къдрава коса. Една малка бледа ръка се показа през пролуката, стискайки синьо листче. Момчето грабна листчето и тръгна през площада към кафенето, където го постави на масата на Алон до чашата с червено вино.
— Какво има този път? — попита той.
— Тя не каза — отвърна момчето. — Никога не го прави.
Габриел даде на момчето няколко монети, за да си купи бонбони, и продължи да отпива от виното си, докато нощта се спусна над площада. Накрая взе листчето и прочете единственото изречение, което бе написано на него:
„Мога да ви помогна да намерите това, което търсите“. Той се усмихна, пъхна бележката в джоба си и остана да седи, докато не изпи и последната глътка от виното си. Тогава се изправи и тръгна през площада.
Тя стоеше на вратата, за да го посрещне, наметнала с шал крехките си рамене. Очите ѝ бяха като бездънни черни езера, а лицето ѝ беше бяло като брашно. Жената го погледна внимателно, преди най-накрая да му протегне ръка. Тя беше топла и сякаш безтегловна. Докато я държеше, изпита чувството, че е обгърнал в шепата си пойна птичка.
— Добре дошли отново в Корсика — каза тя.
23
Игра на земя с метални топки, възникнала във Франция в началото на XX в., но произлизаща от стара провансалска игра, чиито корени датират още от VIII–IX в. — Б.пр.