Главата на старицата се отпусна към едното ѝ рамо — пророкуването я бе изтощило. Габриел пъхна няколко банкноти под чинията с вода и зехтин.
— Имам да ви казвам още едно нещо, преди да си тръгнете — каза старицата, когато той се изправи.
— Какво е то?
— Жена ви е напуснала града на водата.
— Кога? — попита Алон.
— Докато сте били в компанията на едноокия мъж в града до морето.
— Къде е тя сега?
— Чака ви в града на светлината — отговори синядората.
— Това ли е всичко?
— Не — каза тя, затваряйки очи. — Старецът няма да живее още дълго. Помирете се с него, преди да е станало твърде късно.
Тя беше права поне за едно нещо — изглежда, Киара наистина бе напуснала Венеция. По време на краткия разговор по мобилния ѝ телефон тя каза, че се чувства добре и че отново вали. Габриел бързо провери времето във Венеция и видя, че е било слънчево дни наред. Обажданията му по телефона в апартамента им останаха без отговор, а баща ѝ — непроницаемият равин Дзоли, сякаш имаше списък с готови извинения, за да обясни защо дъщеря му не беше на бюрото си. Тя ту бе отишла да пазарува, ту беше в книжарницата на гетото, ту беше на посещение в старческия дом. „Ще ѝ кажа да ти се обади веднага щом се прибере. Шалом, Габриел.“ Алон се зачуди дали красивият телохранител на генерала бе съучастник в изчезването на Киара, или и той самият е бил измамен. Заподозря, че е второто. Киара бе по-добре обучена и по-опитна от всеки охранител на карабинерите.
Той отиваше до селото два пъти на ден: веднъж сутринта за закуска и кафе и отново вечерта за чаша вино в кафенето близо до играещите на петанк. И в двата случая виждаше синядората, като излизаше от църквата след литургията. Първата вечер тя не му обърна внимание. Но на втората момчето с къдравата коса дойде до масата му с друга бележка. Изглежда, мъжът, когото Габриел чакаше, щеше да пристигне в Калви с ферибота на следващия ден. Алон позвъни на дон Орсати, който потвърди, че това е вярно.
— Откъде разбра? — попита той.
— Макиата няма очи — отвърна загадъчно Габриел и затвори.
Следващата сутрин той прекара в доизпипване на последните подробности от плана си за намирането на липсващата картина на Караваджо. По обяд отиде до трите древни маслинови дървета и отвърза козела на дон Казабианка. Час по-късно видя едно очукано рено хечбек да навлиза в долината сред облак прах. Когато наближи трите древни маслинови дървета, старият козел застана предизвикателно на пътя му. Разнесе се пронизителният вой на клаксон, а скоро след това в долината отекнаха скверни обиди и неописуеми закани за физическа разправа. Алон отиде в кухнята и отвори бутилка „Шабли“. Англичанинът се беше върнал в Корсика.
16.
Корсика
Не се случваше често човек да има възможност да се ръкува с мъртвец, но точно това стана две минути по-късно, когато Кристофър Келър влезе през вратата на вилата. Според британските военни архиви той бе загинал през януари 1991 година по време на Първата война в Персийския залив, когато неговият взвод от САС25 бе попаднал под обстрела на коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи в един трагичен случай на „приятелски огън“. Родителите му — и двамата уважавани лекари от Харли Стрийт, го бяха оплакали като герой пред обществото, макар че насаме си бяха казали, че той никога не би загинал, ако бе останал в Кеймбридж, вместо да бяга оттам, за да се присъедини към армията. До този ден те все още не знаеха, че само той бе оцелял след въздушната атака на взвода му. Нито пък знаеха, че след като бе напуснал Ирак, преоблечен като арабин, той бе прекосил Европа, стигайки до Корсика, където бе попаднал в обятията на дон Антон Орсати. Габриел бе простил на Келър, че някога той се бе опитал да го убие. Обаче не можеше да се примири с факта, че англичанинът бе оставил родителите си да остареят, вярвайки, че единственото им дете е мъртво.
Кристофър изглеждаше добре за мъртвец. Очите му бяха яркосини, подстриганата му коса бе изрусяла почти до бяло от морето и слънцето, кожата му беше опъната и силно загоряла. Той носеше бяла, разкопчана на шията риза и смачкан от пътуването делови костюм. Когато съблече сакото си, се разкри смъртоносната му физика. Всичко в Келър — от мощните му рамене до мускулестите му ръце — сякаш бе специално създадено, за да служи за убиване. Той метна сакото на облегалката на един стол и погледна към пистолета „Танфолио“, който лежеше на масичката за кафе до папката на генерала с материалите за картината на Караваджо.