— Какво за тях?
— Аз съм професионален убиец, който е известно, че от време на време практикува занаята си на италианска земя. Няма да мога да се върна там, ако твоят приятел от карабинерите разбере, че съм работил с теб.
— Генералът никога няма да узнае, че си бил замесен.
— Откъде си сигурен?
— Защото той не иска да знае.
Келър не изглеждаше убеден. Той си запали цигара и замислено издуха облак дим към тавана.
— Трябва ли да пушиш? — попита Алон.
— Това ми помага да мисля.
— А на мен ми затруднява дишането.
— Сигурен ли си, че си израелец?
— Донът явно мисли, че съм таен корсиканец.
— Не е възможно — каза Кристофър. — Един корсиканец никога не би се съгласил да намери картина, която е в неизвестност повече от четиридесет години, особено за някакъв гаден италианец.
Габриел отиде в кухнята, взе една чинийка от шкафа и я постави пред Келър. Англичанинът дръпна за последен път от цигарата си, преди да я смачка.
— Какви пари смяташ да използваш?
Той каза на Кристофър за куфарчето, пълно с един милион евро, дадено му от генерала.
— С един милион няма да стигнеш далеч.
— Да ти се намират някакви дребни?
— Може би имам малко джобни пари, останали от удара във Варшава.
— Колко?
— Пет или шестстотин.
— Много щедро от твоя страна, Кристофър.
— Това са мои пари.
— Какво са пет-шестстотин евро между приятели?
— Много пари. — Келър изпусна дълга въздишка. — Все още не съм сигурен дали мога да се справя с това.
— С какво да се справиш?
— Да се представя за крадец на картини.
— Ти убиваш хора за пари — каза Алон. — Не мисля, че това ще бъде кой знае колко по-трудно.
Обличането на Кристофър Келър за ролята на международен крадец на творби на изкуството се оказа най-лесната част от подготовката му, защото в гардероба на вилата му имаше голям избор на облекло за всякакви поводи или убийства. Имаше дрехи, за да се представи като скитащ бохем, като пътуващ с частния си самолет тузар, като планински катерач. Имаше дори костюм на римокатолически свещеник, допълнен с молитвеник и куфарче с църковна утвар26. В крайна сметка Габриел избра вида дрехи, които Келър обикновено носеше: бели ризи, ушити по поръчка тъмни костюми и модни мокасини. Като аксесоари към облеклото на англичанина добави няколко златни верижки и гривни, лъскав швейцарски часовник, слънчеви очила със синкав оттенък на стъклата и руса перука с гъст перчем. Кристофър ги допълни с фалшивия си британски паспорт и кредитни карти на името на Питър Рътлидж. Алон си помисли, че така той изглежда малко прекалено изтънчен за престъпник от Ийст Енд, но това нямаше значение. Никой в света на изкуството никога нямаше да узнае името на крадеца.
17.
Улица „Мироменил“, Париж
На следващия ден те се събраха в тесния заден офис на „Научни антики“ в единайсет часа преди обед: крадецът на предмети на изкуството, професионалният убиец и настоящият оперативен агент и бъдещ шеф на израелското разузнаване. Агентът бързо обясни на крадеца как възнамерява да открие отдавна изчезналата олтарна картина на Караваджо. Крадецът, както и убиецът преди него, бе обзет от съмнения.
— Аз крада картини — отбеляза той, а гласът му прозвуча напрегнато. — Не ги намирам от името на полицията. В действителност правя всичко възможно да я избягвам.
— Италианците никога няма да узнаят за твоето участие.
— Така казваш ти.
— Трябва ли да ти напомням, че човекът, който е придобил картината на Караваджо, уби твоя приятел и съдружник?
— Не, мосю Алон, не е нужно.
Звънецът на входната врата иззвъня. Морис Дюран не му обърна внимание.
— Какво искаш да направя?
— Искам да откраднеш нещо, на което никой колекционер в сянка не може да устои.
— А след това?
— Когато в най-ниските слоеве на света на изкуството започнат да се носят слухове, че картината е в Париж, искам да насочиш лешоядите в правилната посока.
Дюран погледна към Келър.
— Към него ли?
Габриел кимна утвърдително.
— И защо лешоядите ще помислят, че картината е в Париж?
— Защото аз ще им кажа, че е така.
— Ти наистина мислиш за всичко, нали, мосю Алон?
— Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.
— Ще се опитам да запомня това. — Дюран отново погледна към Кристофър и попита: — Какво знае той за търговията с крадени произведения на изкуството?