— Кое?
— Няма значение.
Тя не настоя повече.
— Предполагам, че ще трябва да кажа нещо на Узи.
— Предполагам, че да.
— Какво да му кажа?
— Истината — отвърна Габриел. — Кажи му, че ще открадна картина на стойност 200 милиона долара и ще видя дали ще мога да я продам на господин Голямата клечка.
— Какво ще правиш след това?
— Трябва да отида до Лондон, за да пусна един скверен слух.
— А после?
— Ще отида в Марсилия, за да стане скверният слух реалност.
18.
Хайд Парк, Лондон
На следващата сутрин Габриел позвъни в галерията за изящни изкуства „Ишърууд“, докато пресичаше Лестър Скуеър. Той поиска да види Джулиан далеч от галерията и обичайните за артистичния свят барове в Сейнт Джеймс. Ишърууд предложи кафе-бар „Лидо“ в Хайд Парк. По думите му никой от света на изкуството никога не би стъпил там.
Той пристигна няколко минути след един часа, облечен като типичен англичанин със сако от туид и водоустойчиви обувки. Джулиан изглеждаше много по-трезвен, отколкото бе обикновено в ранния следобед.
— Далеч съм от мисълта да се оплаквам — каза Габриел, стискайки ръката на Ишърууд, — но секретарката ти ме остави да чакам близо десет минути, преди най-накрая да ме свърже с теб.
— Смятай се за щастливец.
— Кога ще я уволниш, Джулиан?
— Не мога да го направя.
— Защо не можеш?
— Може би още съм влюбен в нея.
— Тя злоупотребява с това.
— Знам. — Ишърууд се усмихна. — Ако поне спяхме заедно, тогава щеше да е идеално.
Те седнаха на една маса с изглед към езерото Серпънтайн. Ишърууд изгледа намръщено менюто.
— Не е точно „Уилтънс“, нали?
— Ще оцелееш, Джулиан.
Ишърууд не изглеждаше убеден. Той си поръча сандвич със скариди и чаша бяло вино за кръвното си налягане. Алон си поръча чай и едно кексче. Когато отново останаха сами, Габриел му разказа всичко, което бе открил, след като бе напуснал Венеция. После му каза какво планира да направи.
— Непослушно момче — рече тихо Джулиан. — Абсолютно непослушно момче.
— Това беше идея на генерала.
— Той е едно лукаво копеле, нали?
— Точно затова е толкова добър в работата си.
— Той е длъжен да бъде добър. Но аз, като председател на Комитета за защита на изкуството — добави Ишърууд с официален тон, — ще проявя нехайство, ако не възразя срещу един аспект на твоята доста добре замислена операция.
— Няма друг начин, Джулиан.
— Ами ако картината се повреди по време на кражбата?
— Сигурен съм, че мога да намеря някой, който да я оправи.
— Не бъди толкова нагъл, момчето ми. Не ти отива.
Между тях се възцари дълбока тишина.
— Заслужава си риска, ако мога да върна тази картина на Караваджо — каза накрая Алон.
— Ако — отговори скептично Ишърууд. Той въздъхна дълбоко. — Съжалявам, че те замесих в цялата тази каша. И като си помислиш, нищо от това нямаше да се случи, ако не беше проклетият Оливър Димбълби.
— Всъщност аз съм измислил как Оливър да изкупи греховете си.
— Нали не мислиш да го използваш по някакъв начин?
Габриел бавно кимна.
— Но този път Димбълби никога няма да узнае това.
— Мъдър ход — отговори Ишърууд. — Оливър е един от най-големите клюкари в света на изкуството.
— Именно затова.
— Какво си намислил?
Алон му каза. Ишърууд се усмихна дяволито.
— Непослушно момче — каза той. — Абсолютно непослушно момче.
Докато свършат обяда, Габриел бе успял да убеди Ишърууд в ефикасността на плана си. Те уточниха последните подробности, докато пресичаха Хайд Парк, и се разделиха на претъпкания тротоар на Пикадили. Ишърууд тръгна обратно към галерията си в Мейсънс Ярд, а Алон към гара „Сейнт Панкрас“, където се качи на един от следобедните влакове на „Евростар“ за Париж. Вечерта в тайната квартира с изглед към Пон Мари той се люби с Киара за втори път, след като бе научил, че тя е бременна.
На сутринта те закусиха в едно кафене близо до Лувъра. После, след като изпрати Киара до тайната квартира, Алон взе такси до Лионската гара. В девет часа той се качи на влака за Марсилия и в един без петнадесет вече слизаше по стълбите на гара „Сен Шарл“. Те го отведоха до долния край на булевард „Д’Атен“, по който Габриел пое, за да стигне до „Ла Канебиер“ — широката търговска улица, която се простираше от центъра на града до Старото пристанище. Рибарските лодки се бяха завърнали от сутрешните си курсове и най-различни видове морски създания лежаха върху металните сергии по протежение на източната страна на пристанището. На една от сергиите стоеше побелял мъж, който носеше парцалив вълнен пуловер и гумена престилка. Габриел спря там за кратко, за да разгледа улова на мъжа. После зави зад ъгъла в южния край на пристанището и се настани на пасажерската седалка на едно очукано рено седан. Зад волана, с горяща цигара между пръстите, седеше Кристофър Келър.