Дотогава настъпи началото на май, а холандската полиция не притежаваше нито една съществена следа за местонахождението на картината. Публично нейният началник обеща да удвои усилията си. Неофициално той призна, че освен ако няма божествена намеса, картината на Ван Гог вероятно е загубена завинаги. В музея на мястото на картината бе окачено черно платно. Един британски журналист язвително помоли директора на музея да бъде засилена сигурността. В противен случай, пошегува се той, крадците щели да откраднат и платното.
Имаше хора в Лондон, които сметнаха статията за проява на лош вкус, но по-голяма част от представителите на света на изкуството свиха колективно рамене и продължиха живота си. Наближаваха търговете за произведения от стари майстори и по думите на всички сезонът щеше да бъде най-доходоносният от години насам. Трябваше да се гледат картини, да се ухажват клиенти и да се разработват стратегии за офериране. Джулиан Ишърууд бе потънал в работа. В срядата на въпросната седмица той бе забелязан в аукционната зала на „Бонамс“ да разглежда италиански речен пейзаж, приписван на кръга на Агостино Буонамико. На следващия ден Ишърууд обядва обилно в „Дорчестър“ с един турски емигрант, на вид с неограничени финансови средства. В петък той остана след края на работното време на „Кристис“, за да извърши надлежната експертиза на картина от XVIII в., изобразяваща Йоан Кръстител, от Болонската школа. В резултат на това барът на ресторант „Грийнс“ беше пълен до краен предел, когато той пристигна. Джулиан спря, за да поговори насаме с Джеръми Краб, преди да се настани на обичайната си маса с обичайната си бутилка „Сансер“. Тантурестият Оливър Димбълби флиртуваше безсрамно с Аманда Клифтън — възхитителната нова шефка на отдела за импресионистично и модерно изкуство на „Сотбис“. Той набута една от позлатените си визитки в ръката ѝ, изпрати въздушна целувка на Симон Менденхол и след това се приближи до масата на Ишърууд.
— Скъпи Джули — каза Оливър, като се отпусна на празния стол. — Кажи ми нещо, което е абсолютно скандално. Някакъв шокиращ слух. Малко злостни клюки. Нещо, с което да забавлявам хората на маса до края на седмицата.
Ишърууд се усмихна, наля два пръста вино в празната чаша на Оливър и продължи да се наслаждава на вечерта си.
— В Париж? Наистина ли?
Джулиан кимна заговорнически.
— Кой го казва?
— Не бих могъл да кажа.
— Хайде, скъпи. Говориш с мен. Знам много повече мръсни тайни от МИ-6.
— Именно затова няма да кажа нито дума повече за това.
Димбълби изглеждаше дълбоко наскърбен, което до този момент Ишърууд не бе и помислял, че е възможно.
— Моят източник е свързан с парижкия артистичен свят. Мога да ти кажа само това.
— Е, това е истинска новина. Мислех, че ще ми кажеш, че е някой заместник-шеф на „Максим“.
Ишърууд не отвърна нищо.
— Той в бизнеса ли е, или е потребител на изкуството?
— В бизнеса.
— Търговец?
— Използвай въображението си.
— И наистина е видял картината на Ван Гог?
— Източникът ми никога няма да се озове в една и съща стая с открадната картина — отговори Ишърууд с точната нотка на основателно възмущение. — Но той знае от авторитетен източник, че на няколко непочтени търговци и колекционери са били показани нейни полароидни снимки.
— Не знаех, че все още съществуват.
— Кои?
— Фотоапарати „Полароид“.
— Очевидно е така.
— Защо се използват такива фотоапарати?
— Те не оставят дигитални следи, които могат да бъдат проследени от полицията.
— Добре е да се знае това — каза Димбълби, като хвърли поглед към задника на Аманда Клифтън. — И така, кой я продава?
— Според слуховете той е англичанин без име.
— Англичанин? Какъв мерзавец.
— Отвратителен — съгласи се Ишърууд.
— Колко иска?
— Десет милиона.
— За една шибана картина на Ван Гог? Това си е чист обир.
— Точно така.
— Това няма да продължи дълго, не и на тази цена. Някой ще я грабне и ще я заключи завинаги.
— Моят източник мисли, че нашият англичанин може действително да държи в ръцете си нещо, което да предизвика бясно наддаване.
— Ето защо — каза Димбълби, станал внезапно сериозен — нямаш друг избор, освен да отидеш в полицията.