— Не мога.
— Защо не можеш?
— Защото трябва да предпазя моя източник.
— Ти си професионално задължен да съобщиш в полицията. Морално — също.
— Страшно ми харесва, когато ми четеш лекции по морал, Оливър.
— Не го приемай лично, Джули. Аз просто се опитвам да ти направя услуга.
— Като тази да ме изпратиш на пътуване до езерото Комо с изцяло платени разходи ли?
— Пак ли ще водим този разговор?
— Все още сънувам кошмари как тялото му виси от онзи скапан полилей. Изглеждаше като нещо, нарисувано от…
Гласът на Ишърууд заглъхна. Димбълби се намръщи замислено.
— От кого?
— Няма значение.
— Откриха ли изобщо кой го е убил?
— Кого?
— Джак Брадшоу, глупако.
— Аз мисля, че е икономът.
Димбълби се усмихна.
— А сега запомни, Оливър: всичко, което ти казах за това, че картината на Ван Гог е в Париж, си остава между нас.
— Няма да кажа нито дума.
— Закълни ми се, Оливър.
— Имаш честната ми дума — каза Димбълби. После, след като изпи питието си, той каза на всички в помещението.
До обяд на следващия ден всички в „Уилтънс“ говореха само за това. Оттам мълвата стигна до Националната галерия, галерия „Тейт“ и най-накрая до галерия „Курто“, която още страдаше за кражбата на „Автопортрет с превързано ухо“ на Ван Гог. Симон Менденхол каза на всички в „Кристис“, Аманда Клифтън направи същото в „Сотбис“. Дори обикновено мълчаливият Джеръми Краб не можа да запази мълчание. Той описа мълвата в един подробен имейл до някакъв свой познат в нюйоркския офис на „Бонамс“ и не след дълго тя обиколи галериите в Мидтаун и Горен Ийст Сайд. Никълъс Лавгроув — художествен консултант на безмерно богатите, я подшушна на една репортерка от „Ню Йорк Таймс“, но репортерката вече я беше чула от някой друг. Тя звънна на шефа на холандската полиция, който също вече я беше чул.
Холандецът се обади на колегата си в Париж, който не беше много очарован. Независимо от това, френската полиция започна да търси строен, около четириисетгодишен англичанин с руса коса, слънчеви очила със синкави стъкла и слаб кокни акцент. Открити бяха няколко такива, макар че никой от тях не се оказа крадец на предмети на изкуството. Сред попадналите в полицейската мрежа се оказа племенникът на британския вътрешен министър, чийто акцент бе по-скоро на лондонския хайлайф, отколкото кокни. Министърът на вътрешните работи се обади на френския си колега, за да се оплаче, и племенникът му бе освободен без много шум.
Имаше обаче една част от слуховете, която бе неопровержима истина: картината „Слънчогледи“, маслени бои върху платно, 95 х 73 см, наистина беше в Париж. Тя бе пристигнала там на сутринта след изчезването ѝ в багажника на един мерцедес седан. Картината първо отиде в „Научни антики“, където, увита в пергаментова хартия30, прекара две спокойни нощи в шкаф с контролирана среда. След това бе занесена на ръка в тайната квартира на Службата, която гледаше към Пон Мари. Габриел бързо постави картината на нов подрамник31 и я подпря на един статив в импровизираното ателие, което бе приготвил в стаята за гости. Същата вечер, докато Киара готвеше, той запечата вратата с тиксо, за да се избегне всякакво замърсяване на повърхността. И докато спяха, картината спа в съседство с тях, окъпана в жълтата светлина на уличните лампи край Сена.
На следващата сутрин Алон отиде в една малка галерия близо до Люксембургската градина, където, преструвайки се на германец, купи един парижки уличен пейзаж от треторазряден импресионист, който използваше същия тип платно като Ван Гог. Когато се върна в апартамента, той изтри живописния слой с помощта на силен разтворител и след това отдели платното от подрамника. Като изряза платното в подходящите размери, Габриел го опъна на същия вид подрамник, на който бе поставил „Слънчогледи“ — подрамник с размери 95 на 73 см. После покри платното с нов грунд. Дванадесет часа по-късно, когато грундът бе изсъхнал, той приготви на палитрата си хромово жълто и жълта охра и започна да рисува.
Габриел работеше, както бе работил Ван Гог — бързо, „мокро в мокро“32 и с нотка лудост. От време на време имаше чувството, че Ван Гог стои редом с него, с лула в едната си ръка, и направлява всяка негова мазка с четката. В други моменти го виждаше в неговото студио в Жълтата къща в Арл, бързащ да улови на платното красотата на слънчогледите, преди те да увехнат и умрат. През август 1888 година Ван Гог нарисувал първите си картини със слънчогледи от Арл и ги окачил на горния етаж в спалнята за гости, в която Пол Гоген се настанил с много опасения в края на октомври. Властният Гоген и умоляващият Винсент рисували заедно до края на есента, работейки често рамо до рамо в полята край Арл, но били склонни да се карат ожесточено за Бога и изкуството. Една от тези кавги избухнала на 23 декември следобед. След като се изправил срещу Гоген с бръснач в ръка, Ван Гог отишъл в публичния дом на улица „Бу д’Арл“ и отрязал част от лявото си ухо. Две седмици по-късно, като го изписали от болницата, той се върнал в Жълтата къща — сам и превързан, и нарисувал три изумителни копия на слънчогледите, които бил нарисувал за стаята на Гоген. До неотдавна една от тези картини бе висяла в музея „Винсент ван Гог“ в Амстердам.
30
Специално обработена тънка, полупрозрачна хартия, която не пропуска мазнина и влага. — Б.пр.
32
Най-характерната техника при рисуване с акварел. Това ще рече, че хартията, върху която се рисува, е предварително намокрена и боята се полага също с много вода. — Б.пр.