Той спря пред една вестникарска будка, за да провери дали някой не го следи, и след това продължи в същата посока. Беше среден на ръст — около метър седемдесет и пет сантиметра, не повече — и имаше сухото телосложение на колоездач. Лицето му бе издължено, с високо чело и тясна брадичка, с широки скули и деликатен нос, който изглеждаше като изваян от дърво. Очите му, които надничаха изпод козирката на каскета, бяха неестествено зелени, а косата на слепоочията му беше с цвят на пепел. Той бе екипиран с мушама и гумени ботуши, но не носеше чадър да се предпазва от неспирния дъжд. По навик никога не се обременяваше на обществено място с какъвто и да е предмет, който можеше да попречи на бързото движение на ръцете му.
Реставраторът премина в Дорсодуро — най-високата точка на града, и се отправи към църквата „Сан Себастиано“. Предният вход бе заключен и на портата имаше официално на вид съобщение, че сградата ще бъде затворена за широката публика до следващата есен. Той отиде до една по-малка врата от дясната страна на църквата и я отключи с голям старинен ключ. Полъхът на хладния въздух от вътрешността погали бузата му. Мирисът от дим на свещи, тамян и древна плесен напомни на реставратора за смъртта. Той заключи вратата зад себе си, заобиколи пълния със светена вода купел и се насочи към вътрешността.
Нефът4 тънеше в мрак и бе изпразнен от пейките. Реставраторът мина безшумно по загладените от времето каменни плочи и се промъкна през отворената врата на олтарната преграда. Богато украсената маса за евхаристията беше изнесена за почистване; на нейното място се издигаше деветметрово алуминиево скеле. Реставраторът се изкатери по него с пъргавината на домашна котка и се вмъкна през отвора на брезентовото покривало върху работната си платформа. Вещите му си стояха точно както ги бе оставил предишната вечер: флакони с химикали, памучни тампони, връзка дървени шпакли, увеличителни очила, две мощни халогенни лампи, изцапан с боя портативен стерео-касетофон. Олтарната картина „Дева Мария с Младенеца в небесна слава със светци“ от Паоло Веронезе също си беше, както я бе оставил. Тя беше само една от няколкото забележителни картини, които Веронезе бе нарисувал за църквата между 1556 и 1565 година. Неговият гроб с намръщения му мраморен бюст бе от лявата страна на презвитерия5. В моменти като този, когато църквата беше празна и тъмна, реставраторът почти усещаше призракът на Веронезе да го гледа, докато работи.
Той включи лампите и дълго стоя неподвижно пред олтарната картина. Най-горе бяха изобразени Дева Мария и Младенеца, седнали върху облаци слава и заобиколени от ангели музиканти. Под тях, гледайки нагоре в екстаз, имаше група светци, в това число и светецът покровител на църквата, Себастиан, когото Веронезе бе изобразил в мъченичество. През последните три седмици реставраторът старателно отстраняваше напуканото и пожълтяло лаково покритие с внимателно дозирана смес от ацетон, метил прокситол и минерален спирт. Както обичаше да обяснява той, свалянето на лака от барокова картина не беше като почистването на мебел; то повече приличаше на изтъркването на палубата на самолетоносач с четка за зъби. Първо, трябваше да направи тампон, като навиеше памук на дървена шпатула. След това, като намокреше тампона с разтворител, той го допираше до повърхността на платното и го завърташе внимателно, така че да не причини някакво допълнително лющене на боята. Един тампон можеше да почисти около един квадратен сантиметър от картината, преди да се замърси твърде много, за да бъде използван. През нощта, когато не сънуваше кръв и изпепеляващи пламъци, той премахваше пожълтялото лаково покритие от картина с размерите на площад „Сан Марко“.
Още една седмица, помисли си, и след това щеше да бъде готов да премине към втората фаза на реставрирането — ретуширане на участъците от платното, където боята, положена от Веронезе, се бе олющила. Фигурите на Дева Мария и Младенеца бяха запазени до голяма степен, но реставраторът откри обширни нарушени участъци по протежение на горната и долната част на картината. Ако всичко вървеше по план, той щеше да завърши реставрацията, когато съпругата му влизаше в последните седмици на бременността. „Ако всичко върви по план“ — помисли си той отново.
4
Неф, или главният кораб, е централното издължено помещение на базиликите, оградено от двете дълги страни с редове от колони, отделящи го от съседните помещения. — Б.пр.
5
Централната част на олтара, където са разположени светият престол и апсидата със съпрестолието. В Западната църква презвитериумът е между олтара и нефа, служи само за презвитерите, а някога там се е разполагал църковният хор. — Б.пр.