— А, да. Как можах да забравя Мартин Ландесман!
— Това беше една от най-добрите ми операции.
— И сега искате да получите достъп до складови помещения в женевската безмитна зона без съдебна заповед?
— Със сигурност имате някой приятел в безмитната зона, който е готов да ви позволи от време на време да хвърляте по един извънсъдебен поглед на стоките.
— Разбира се — съгласи се Бител. — Но по принцип искам да знам какво ще намеря, преди да разбия ключалката.
— Картини, Бител. Ще намерим картини.
— Откраднати картини?
Габриел кимна утвърдително.
— И какво ще се случи, ако собственикът открие, че сме били вътре?
— Собственикът е мъртъв. Той няма да подаде оплакване.
— Складовите помещения в свободната безмитна зона са регистрирани на името на компанията на Брадшоу. А компанията още е жива.
— Компанията е фалшива.
— Това е Швейцария, Алон. Фалшивите компании са тези, които ни държат в бизнеса.
Пред тях светофарът се смени от зелено на жълто. Бител Разполагаше с предостатъчно време да мине през кръстовището. Вместо това, той отпусна педала на газта, намали и спря.
— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — каза той, като хвана скоростния лост.
— С пълно основание.
— И ако успея да ви вкарам вътре? Какво ще получа в замяна?
— Ако съм прав — отвърна Габриел, — вие и вашите приятели във Федералната разузнавателна служба един ден ще можете да обявите връщането на няколко отдавна изчезнали произведения на изкуството.
— Крадени картини в женевската безмитна зона. Това съвсем не е добра реклама за Швейцария.
— Не можете да имате всичко, Бител.
Светофарът светна зелено. Кристоф вдигна крака си от педала на спирачката и ускори бавно, сякаш се опитваше да пести гориво.
— Влизаме, оглеждаме и си тръгваме. И всичко в складовите помещения си остава там. Ясен ли съм?
— Както кажете.
Бител караше мълчаливо, усмихвайки се.
— Кое е толкова смешно? — попита Габриел.
— Мисля, че ми харесва новият Алон.
— Нямам думи да изразя колко много означава това за мен, Бител. Но не може ли да карате малко по-бързо? Бих искал да стигнем до безмитната зона, преди да съмне.
Те я съзряха няколко минути по-късно — редица безлични бели сгради, увенчани с червен надпис „Свободна безмитна зона“. През XIX в. тя била само един хамбар, където се съхранявали селскостопански стоки по пътя им към пазара. Сега зоната представляваше сигурни безмитни хранилища, където супербогаташите от цял свят криеха всякакъв род съкровища: златни кюлчета, бижута, селектирани вина, автомобили и, разбира се — предмети на изкуството. Никой не знаеше точно колко от най-добрите образци на световното изкуство пребиваваха в хранилищата на женевската безмитна зона, но се смяташе, че са достатъчно, за да бъдат създадени няколко големи музея. Повечето от тези образци никога нямаше да излязат отново на бял свят и ако някога променяха собствениците си, това щеше да бъде направено тайно. Те не бяха творби, на които да се любуваш и възхищаваш. Те бяха стока, защита срещу несигурни времена.
Въпреки огромното богатство, което се съдържаше в свободната безмитна зона, сигурността се осигуряваше с швейцарска дискретност. Оградата, която опасваше зоната, бе по-скоро за обезкуражаване, отколкото препятствие, а портата, през която Бител мина с колата, се затваряше бавно. Обаче по всички сгради имаше монтирани видеокамери и само секунди след пристигането им от една врата излезе митнически служител, държейки в едната си ръка клипборд, а в другата — радиостанция. Кристоф слезе от колата и каза няколко думи на служителя на перфектен френски. Митничарят се върна в офиса си и миг по-късно се появи стройна брюнетка с прилепнала блуза и тясна пола. Тя подаде един ключ на Бител и посочи към далечния край на комплекса.
— Предполагам, че това е вашата приятелка — каза Габриел, когато Кристоф се качи отново в колата.
— Нашите отношения са строго професионални.
— Съжалявам да го чуя.
Адресите в безмитната зона представляваха комбинация от номерата на сградата, коридора и вратата на хранилището. Бител паркира пред сграда № 4 и въведе Алон вътре. От входното фоайе се простираше един сякаш безкраен коридор с множество врати. Една от тях беше отворена. Като погледна вътре, Габриел видя дребен очилат мъж, който седеше зад лакирана китайска масичка с телефон до ухото. Складът бе превърнат в художествена галерия.
— През последните години няколко женевски фирми се преместиха в безмитната зона — обясни Кристоф. — Наемът е по-нисък, отколкото на „Рю дю Рон“, а клиентите, изглежда, харесват репутацията на безмитната зона.